Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Назъбена светкавица разсече и подпали едно дърво в далечината. Последва оглушителна гръмотевица. Дървото рухна на земята, а проливният дъжд бързо угаси пламъците.

Шон гледа известно време димящото дърво, после се завъртя към Уинго.

– Природата ми даде една идея – обяви той.

Закараха Мишел до Белия дом в черен автомобил със затъмнени стъкла. Оказа се, че познава двама от четиримата агенти на Сикрет Сървис, които я придружаваха.

– Какво става? – попита тя, обръщайки се към единия от тях.

– Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.

– Скоро ще разбереш – добави другият ѝ познат. – От шефа.

Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.

Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.

Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и ѝ казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.

– Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.

После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да ѝ донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не ѝ се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да ѝ развали деня.

Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.

Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.

Когато нещо привлече погледа му, пръстите му продължаваха да пробягват по няколко клавиатури едновременно. Веднага натисна един-два допълнителни клавиша и насочи вниманието си към двойка съседни монитори. За обикновения наблюдател това би било тежка битка, но за Едгар си беше почивка. Вероятно защото беше свикнал да наблюдава по петдесет монитора едновременно. Спомни си за молбата на Шон – да проследи с джипиес мерцедеса на Алън Грант. И той току-що го беше направил. Нещо, което полицията използваше непрекъснато. Джипиес чипът в електронния мозък на автомобила позволяваше това да стане сравнително лесно. Бордовите компютри на съвременните автомобили бяха изключително сложни, но веднъж свързани с други системи, ставаха лесна жертва на хакерите. А в момента Едгар Рой действаше именно като хакер.

Но докато потоците информация заливаха монитора, изражението на лицето му ставаше все по-загрижено. Не! Това не можеше да е истина!

– Да надушваш дим? – попита мъжът.

Двамата пазачи седяха на една пейка в предната стая с преметнати през рамо кобури. Единият четеше списание, а другият играеше видеоигри на телефона си.

– Да – кимна той и смръкна няколко пъти.

Погледнаха към прозореца.