Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Май съм чувал нещо подобно — вметна Шон.

— И тъй, публичният ключ представлява едно много голямо просто число, което може да бъде раздробено до двата му прости делителя само ако сто милиона персонални компютри работят паралелно в продължение на няколко хиляди години. Но докато всички знаят цифрите на публичния ключ — най-вече компютрите, които ползваме, — единственият начин да се прочете изпратената информация е свързан с разкодирането му. А той може да се разкодира единствено с помощта на два частни ключа, които се явяват неговите прости делители. Ще ти дам един пример. Ако числото петдесет е публичният ключ, десет и пет са частните ключове. Ако знаеш числата десет и пет, можеш да прочетеш съобщението.

— Подобно на числата, които спомена Виджи?

— Да. Компютрите стават все по-бързи, вече съществува възможност за масирана атака на стотици милиони от тях, свързани паралелно. Това поставя по-високи изисквания и към кодиращите стандарти. Трябва само да се прибавят няколко цифри към публичния ключ и за дешифрирането му ще бъдат необходими хиляди, а може би и милиони години.

— А вашите проекти предлагат рационално решение на този проблем, така ли?

— Шифровчиците твърдят, че пряк път към разлагането на числата на прости делители не съществува, защото хилядолетните усилия на човечеството в тази посока са останали без резултат. И все пак Виджи успява да го направи, макар и невинаги. Ако тя може да го прави и с по-големи числа, тогава сигурност на електронното предаване не съществува и светът, който познаваме, ще преживее драстични промени.

— Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? — предположи Шон.

— Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли — непрекъснат и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.

— Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.

— Започнали сме го и трябва да го довършим.

— Очевидно обществото не знае нищо.

— Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.

— Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?

— Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.

— Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? — присви очи Шон.

— Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.

Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.

— Нищо няма да й се случи — успокои я той. — Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.

— Така беше и преди да убият Лен — поклати глава тя.

— Но сега и аз съм тук.

— Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?

— Колко спални има в дома ти?

— Четири. Защо?

— Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.

— Какво? Местиш се при мен ?

— Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.

— Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.

— А защо просто не се преместиш при Виджи?

— Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.

— Но какво ще й кажеш?

— Все ще измисля нещо.

Алиша бързо се отдалечи.

Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.

Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.

Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.