Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Ти дори не познаваш тоя тип, Линди — мрачно изръмжа той. — Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!

— Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса — любезно рече Хорейшо. — Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.

— Аз кво ти казах? — обърна се онзи към Линда. — Тоя тип е бил в кафеза!

— Дори в няколко — кимна Хорейшо. — Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.

Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.

— Ще пътуваме всеки с колата си — небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. — Но за всеки случай ще си взема и него.

В очите на Дарил се появи облекчение.

— Тъй, тъй — изръмжа той. — Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Я задръжте малко, приятели — вдигна ръце Хорейшо. — Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?

— Намираш се в Тенеси, човече — презрително изсумтя Дарил. — Тук такива неща не са нужни!

— Не е зле да провериш още веднъж — отвърна Хорейшо. — Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.

— Вярно ли е? — рязко се обърна Дарил. — Защо тогава ще ходиш с него?

— За да си получа парите, тъпако! — сопнато отвърна тя.

— Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер — подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.

— Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.

— Уговорката ни беше друга.

— Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?

— Боже, цели сто кинта! — смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.

— Добре, да вървим — отстъпи Хорейшо.

— Май си дойдохме на приказката, а? — подигравателно го изгледа Линда Сю.

Дарил остана да гледа подире им.

— Хей, Линди — извика той. — Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!

— В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи — услужливо подсказа Хорейшо. — Няма да успея да й попреча.

— Да бе, вярно! — ухили се до ушите онзи. — Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?

Хорейшо се обърна и вдигна ръка.

— Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство — предупреди той. — А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници

Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.

Хорейшо се обърна към Линда Сю.

— А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!

— Сложила съм проклетия предпазител — сопнато отвърна тя.

— Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.

— О — възкликна жената.

— О, я!

Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.

Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.

Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.

Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.

Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите — жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.

— Отдавна не си идвала, Линди — каза тя с мек южняшки акцент.

Линда Сю прие забележката с видима досада.

— Заета съм — сопна се тя. — Гледам деца, грижа се за мъж.

— Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият — който ще влезе?