Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Мърк, ще ти кажа нещо, в което не съм напълно сигурен — въздъхна той. — Някъде около два през нощта ми се стори, че видях Чамп Полиън да се прибира.

— Но не си сигурен, така ли?

— Не бих се заклел — поклати глава Шон. — Беше много тъмно. Трябва да го имаме предвид, когато започнем проверка на алибитата. А, и още нещо. Узнах, че преди осем-девет месеца Мънк е пътувал в чужбина. Трябва да разберем къде е бил.

— ФБР прибра паспорта му заедно с останалите лични вещи.

— Но ти си шерифът тук. Изискай фотокопие.

— Мислиш, че е важно, така ли?

— В момента всичко е важно.

След тези думи Шон излезе под ярките слънчеви лъчи, питайки се кога ли ще заживее по-нормален живот. В следващия момент някой го потупа по рамото.

— Трябва да поговорим! — мрачно му съобщи Алиша Чадуик. — Веднага!

— А ако не искам?

— Ако не искаш, ще си сваля металния крак и ще те пребия с него!

— В такъв случай приемам. Нямам желание да ти тежа на съвестта.

Бари крачеше по коридора с кашон в ръце, а Мишел предпазливо го следваше на около пет метра разстояние. Голямата пощенска кутия беше поставена на метален стълб отвън, на две крачки от входния портал.

Бари извади ключ, отвори портала и излезе навън. Мишел ускори крачка, прекоси празната приемна и се скри зад високия храст в голяма каменна саксия.

Минута по-късно Бари отново се появи, а тя се стегна, готова за действие. Липсата на ключ значително усложняваше задачата й. Без да изпуска от поглед отдалечаващия се Бари, тя се стрелна към бавно затварящата се автоматична врата. Той беше само на метър и половина от нея, но изобщо не я усети — доказателство за способността й да се придвижва абсолютно безшумно. В момента, в който фигурата му се скри зад ъгъла, тя сложи крак във вратата, събу обувката си и я пъхна в процепа. После изтича навън.

Само няколко секунди й бяха достатъчни, за да открие кашона на Бари най-отгоре върху купчината с изходящата поща до металната кутия. Мишел извади писалка и лист хартия и бързо преписа адреса на получателя, изписан върху кашона. Хвърли поглед и на името на изпращача, което, както очакваше, беше различно от това на Бари.

— Лола Мартин — промълви тя, огледа се и бързо се шмугна обратно.

Вдигна обувката си, обу я и се насочи към своята част на сградата. Там се завъртя около дежурната сестра, успя да отвлече вниманието й и да надзърне в дневника, разтворен върху масата. Лора Мартин се оказа една от старите пациентки на „Кукувичето гнездо“ — от онези, които рядко изпращат или получават поща. Мишел отиде в залата за посетители, където имаше телефон с външна линия. Набра номера на свой познат в полицията на Феърфакс и му обясни за какво става въпрос, а той я попита:

— Откъде си се сдобила с тази информация, Максуел?

— Ами работя под прикритие.

Час по-късно Мишел влезе в празната стая на Санди. Цветята още бяха там, но подът беше почистен от парченцата пръст. Също като ръцете на Санди, предположи Мишел. Включително безупречният й маникюр. Самата тя нямаше подобни проблеми поради простата причина, че не поддържаше маникюр — немислим лукс за пръсти, които често натискат спусъка.

Пет минути по-късно мисията й приключи и тя се прибра в стаята си.

Следобед се включи в поредния групов сеанс. Беше толкова доволна от успешната си операция по отношение на Бари, че се изправи и взе думата.

— Казвам се Мишел и имам желание да се оправя — започна тя, усмихна се и добави: — Всъщност мисля, че вече съм по-добре. — Насядалите в кръг пациенти одобрително закимаха, някои дори заръкопляскаха. Но имаше и такива, които просто мълчаха и я гледаха с открито недоверие.

Мишел вероятно бе решила, че се чувства по-добре само защото бе твърде заета, за да се концентрира върху собствените си проблеми. По принцип тя живееше заради адреналина и нямаше навик да разголва душата си. И в момента, вярна на себе си, беше в състояние да мисли единствено за Бари и Санди. После щеше да се махне оттук, преди да решат, че и тя е постоянна обитателка на „Кукувичето гнездо“.

Шон седеше срещу Алиша, настанила се зад голямото бюро в Барака № 1. Той не успя да види почти нищо от общото помещение с много работни места, където без съмнение се трудеха гении. Но в замяна почти усети умствената им мощ, примесена с монотонното жужене на невидими сървъри.

— Само недей да разкопчаваш това нещо — шеговито рече той и махна към десния й крак. — Ако го сториш, ще бъда принуден да се защитавам.