Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Той видя ли те? — изправи гръб Санди.

— Не, измъкнах се навън. А след това отидох да съобщя на старшата сестра. В този момент той най-вероятно обмисля отмъщението си.

— Какво може да е търсил в стаята ми? — замислено я погледна Санди.

— Може би просто е решил да надникне, за да разбере какво е причинило цялата бъркотия — сви рамене Мишел. — Или да прибере нещо ценно.

— За целта ще трябва да отскочи до банката ми — изсумтя Санди. — Там са истински скъпите ми бижута. Никога не ги мъкна по клиниките, защото знам, че ще изчезнат. Имала съм такива случаи.

— Добре си направила.

Санди се опита да се изправи и Мишел се наведе да й помогне. Отметна завивката, хвана я през кръста и я вдигна по-нагоре върху възглавницата. После отново зави босите й крака.

— Силна си — отбеляза Санди.

— При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.

— Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Да можеше да видиш какви бяха едно време!

— Сигурно — усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали . Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би имаше и нещо друго.

— Изглеждаш ми замислена — забеляза състоянието й Санди.

— Май всички сме така — тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. — Нали затова сме тук?

Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.

— Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? — обърна се към една от сестрите тя.

— Кой?

— Хорейшо Барнс.

— О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.

— Браво на него.

След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:

— Как е приятелката ти Санди?

Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.

— Много е добре — бодро отвърна тя. — А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?

— Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? — присви очи той.

— Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!

— Защо не слезеш на земята? — иронично се усмихна Бари. — Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.

— Точно така, луда съм. А това означава, че мога да ти извия шибания врат, когато пожелая! Никой не може да ме спре, никой не може да ми търси отговорност, ясно ли ти е?

— Да бе, как не — презрително изсумтя той. — Чуй какво ще ти кажа, момиченце. Израснал съм в най-опасния квартал на Трентън, ако изобщо имаш представа какво означава това. Мамка му!

Кракът на Мишел се стрелна напред и нагоре и изкърти мазилката от стената на сантиметър от главата му. Бари се наведе и прикри главата си с две ръце.

— Стой далеч от мен и Санди! — изсъска Мишел. — Следващия път дупката няма да е в стената, а в главата ти! — Преди да се отдалечи, очите й се спряха на парчетата мазилка, които бяха паднали на пода. — Не е зле да почистиш, Бари. Нали знаеш колко строги са правилата за хигиена в клиниката?

— Това няма да ти се размине! — окопити се най-сетне той. — Ще се оплача, че си ме нападнала!

— Много добре, направи го. А пък аз ще пусна подписка срещу теб сред всички жени, които си ходил да зяпаш! Сигурна съм, че ще бъдат много доволни от перспективата да те тикнат в затвора!

— Кой ще им повярва? Те са луди!

— Почакай и ще видиш, Бари. Бройката винаги има значение. Сигурен ли си, че ако бъдеш притиснат, ще можеш да дадеш правдоподобни обяснения? А аз умея да притискам хора като теб, откачалник такъв!

Бари изруга и побърза да се отдалечи.

Мишел продължи към стаята си. Вече беше сигурна, че има само един начин да се справи с този нещастник: да открие тайните му занимания. Реши да се заеме с тази задача веднага, отдавайки й всичките си сили и енергия. Вече се досещаше откъде трябва да започне.

Местната полиция си беше свършила работата, също както и ФБР в лицето на мрачния и упорит Майкъл Вентрис. Докато Шон обясняваше как е открил трупа, федералният агент почти не го погледна.

— А защо се върна тук? — попита той след необичайно проточилата се пауза.

— Бяхме се разбрали тази сутрин да се видим, за да поговорим за случая — отвърна Шон. — Влязох, защото никой не дойде да ми отвори.