Дейвид Балдачи - Обикновен гений

Мишел изчака стъпките им да заглъхнат и пое на пръсти към аптеката. Беше изненадана от факта, че и двамата си тръгнаха с празни ръце. Какво ставаше тук, по дяволите?

Миг по-късно насочи вниманието си към коридора, който водеше към стаята на Санди. Пое по него с безшумни крачки, опряла гръб в стената. Стаята беше тъмна. Надникна през прозорчето и успя да долови очертанията на Санди под завивките. Явно се преструваше на заспала. Но какво правеше тя само минути по-рано пред аптеката? Дали не бе част от това, което вършеше Бари? Не й се искаше да повярва, но не можеше да изключи подобна възможност.

Тя бавно тръгна към стаята си. Сънят дойде трудно. В продължение на часове се мяташе в леглото, а в главата й се въртяха различни хипотези, всяка по-абсурдна от предишната.

Събуди се рано, слезе на закуска и взе участие в поредната групова терапия, която й беше уредил Хорейшо. Програмата й се изчерпи със самостоятелен сеанс с един от психиатрите. Санди не взе участие в груповата терапия, което можеше да означава, че не бе включена или че не бе пожелала да участва. Мишел тръгна към стаята й с намерението да разбере какво става. Санди беше там, но в компанията на други хора.

— Какво й е? — попита Мишел. Пред леглото на приятелката й се бяха струпали лекар, две сестри и един човек от охраната. Самата тя стенеше и се гърчеше.

— Веднага се прибирай в стаята си! — нареди една от сестрите.

Пазачът вдигна ръце и тръгна към нея.

— Нали чу, веднага! — кресна той.

Мишел се подчини и напусна стаята, но не отиде далеч.

Няколко минути по-късно упоритостта й беше възнаградена. Групата напусна стаята. Санди бе вързана за носилката на колелца и изглеждаше заспала. В ръката й беше забита иглата на системата, окачена на стойка над главата й. Детективските навици на Мишел се пробудиха и тя плъзна поглед по ръцете на Санди. И остана безкрайно озадачена от това, което видя, тъй като Санди бе особено придирчива към външния си вид.

Мишел изчака групата да се отдалечи, вмъкна се в празната стая и затвори вратата след себе си. Учуди я липсата на снимки. Нямаше нито една — нито семейна, нито на приятели. Но и Мишел не беше донесла никакви снимки в клиниката. В същото време не можеше да забрави с каква обич Санди бе говорила за покойния си съпруг. Нормално беше тук да присъства поне една негова снимка. А може би тя не искаше нищо да й напомня за миналото.

Мишел бавно огледа стаята и спря поглед на букета върху масичката. Прокара пръст по леко напрашената повърхност и сведе очи към пода. Там също имаше миниатюрни парченца пръст. Точно това я беше учудило преди малко: изцапаните с пръст ръце на Санди. Сякаш беше…

Обърна се, прекоси с два скока стаята и залепи гръб на стената. Отвън имаше някой. Вратата бавно се отвори, а Мишел приклекна, за да не я видят през прозорчето.

Мъжът влезе и се насочи към леглото, а тя тихо се плъзна през процепа и излезе в коридора. Обърна се за миг, разпозна Бари и хукна към стаята на дежурните сестри.

— Току-що някакъв тип се промъкна в стаята на Санди! — задъхано съобщи тя на сестрата зад малката масичка. — Мисля, че никой няма право да влиза там, когато пациентката е в тежко състояние!

Сестрата скочи и изтича в коридора.

Мишел се насочи към стаята си и почти се сблъска с Черил, която излизаше в коридора, захапала вечната сламка. Тъкмо навреме, светкавично съобрази Мишел, която не искаше да бъде сама в случай, че Бари й потърси сметка за предателството. Дежурната сестра със сигурност щеше да му каже името й, ядосана от напразното разкарване. Мръсникът беше прав, като твърдеше, че можеше да влиза в стаите, когато си пожелае.

— Хей, Черил, искаш ли да си поговорим?

Съквартирантката й спря да смуче сламката и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Искам да кажа, че живеем в една стая, но всъщност не се познаваме — забързано продължи Мишел. — Нали в инструкциите пише, че опознаването между пациентите е част от терапията? Хайде просто да си побъбрим, а?

Предложението беше толкова явно неискрено, че Черил само смукна от сламката и я подмина. Мишел влезе в стаята и опря гръб във вратата.

Изтекоха двайсет минути, но Бари не се появи. Във физическо отношение той не я плашеше. Вече беше преценила, че е от хората, които ще побягнат при първия по-сериозен удар. Но той можеше да я нарани по друг начин — чрез фалшиви констатации и обвинения. Или като подхвърли наркотици в стаята й. Какво щеше да стане, ако му повярват? Дали няма да я задържат в клиниката против волята й? Или да я арестуват и да възобновят делото за физическо насилие? Нима щеше да прекара няколко години в затвора? Обзе я такова отчаяние, че брадичката й безсилно клюмна и опря в гърдите.