Дейвид Балдачи - Обикновен гений

Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.

Хорейшо й подаде визитната си картичка.

— Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.

Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.

— Ти психоаналитик ли си?

— Нещо такова.

— От Ва-шинг-тон?! — натъртено попита тя. — Но това тук е Тенеси!

— Имам доста пациенти.

— Защо се интересуваш от Максуел?

— Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.

— Как по-точно?

— Нали уж не ги познаваше? — втренчено я изгледа Хорейшо.

— Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.

— Това е добре.

— Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.

— О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?

— Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.

— Защото трябваше да плати за престоя си ли?

— Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. — Вдигна очи към небето и прошепна: — Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!

— Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?

— Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. — Очите й отново пробягаха по лицето му. — Важно ли е това за теб?

— Зависи какво ще ми каже — усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: — Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.

— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!

— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?

— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.

— Кога можем да тръгнем?

— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.

— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?

— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.

— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?

— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…

Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.

— Искаш да кажеш деменция?

— Точно така. Моли се да имаме късмет.

— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?

— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.

— Аз съм Хорейшо.

— Ама че шантаво име.

— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю , малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.

След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.

Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.

— Казвай какво се случи! — настоя тя.

Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.

— Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.

— Значи си добре, така ли?

— Абсолютно.

— Помислих, че си получила удар.

— Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? — Направи гримаса и промени гласа си. — „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета — тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ — Разсмя се и издърпа ръката си.

— Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.

— О, няма защо да съжаляваш. При мен това е нещо обичайно.

Мишел се поколеба за миг.

— Влязох в стаята ти веднага след като те изкараха — промълви тя. — Не знам защо, вероятно защото бях объркана. Чух, че някой идва, и се скрих зад вратата. Беше Бари.