Дейвид Балдачи - Обикновен гений

Ела да ме измъкнеш, Шон! Моля те! Миг по-късно мислите й се проясниха. Та тя беше тук доброволно, което означаваше, че може да си тръгне, когато пожелае. Включително и сега, още в този момент. Щеше да отиде в апартамента, нает от Шон, и да остане там, докато се успокои, а после щеше да замине при него. Може би точно сега той имаше нужда от нея. На определен етап от разследванията си той винаги се нуждаеше от помощта й.

Тя изскочи в коридора и почти връхлетя върху сестрата, изправена пред вратата.

Отстъпи крачка назад и объркано примигна:

— Какво има?

— Санди иска да те види, Мишел.

— Тя добре ли е?

— Стабилизирана е. Иска да говори с теб.

— Какво й се случи? Изглеждаше много зле.

— Страхувам се, че не мога да кажа нищо по този въпрос.

Че как ще можеш! — въздъхна Мишел и последва сестрата по коридора. Трябваше да види Санди.

Хорейшо Барнс нае кола и напусна летището на Нашвил. Час по-късно, озовал се в сърцето на провинциален Тенеси, той продължаваше да търси градчето, в което беше живяла шестгодишната Мишел Максуел. Откри го четирийсет минути по-късно, след няколко погрешни отбивки и досадно връщане. В крайна сметка успя да се добере до западналия център, потърси помощ от собственика на малко магазинче за железария и продължи в югозападна посока. Потеше се обилно, вероятно защото парите, които плати за колата, не включваха климатик.

Кварталът, в който беше живяла Мишел, очевидно помнеше и по-добри времена. Къщите бяха стари и неподдържани, със занемарени дворове. Хорейшо проследи номерата, изписани върху пощенските кутии. Някогашната къща на семейство Максуел се оказа по-навътре в двора от съседните. В дъното на големия двор се издигаше стар разкривен дъб с орязани клони. На едно от оцелелите разклонения висеше автомобилна гума. Встрани от къщата бяха разхвърляни стари градински столове, зад които се виждаше кола на трупчета. След известно колебание Хорейшо стигна до заключението, че е форд, пикап от 60-те години. По протежение на предната ограда стърчаха изсъхналите останки от жив плет.

Боята по дървената фасада беше олющена, а мрежата от входната врата беше паднала на верандата. Не беше ясно дали някой все още живее тук, или къщата е необитаема. От външния й вид личеше, че някога е била стопанска сграда, по-късно преустроена в жилищна. Вероятно първите собственици бяха продали земята на някой предприемач, който бе имал амбицията да построи малък жилищен квартал и бе започнал именно с тази къща. Но как ли бе живяла тук Мишел само с родителите си, след като момчетата си бяха отишли? Хорейшо се питаше дали зачеването на Мишел е било случайност и дали това бе повлияло на отношението на родителите й към нея.

Той спря наетата кола на посипаната с чакъл площадка, слезе и избърса изпотеното си лице с носна кърпа. Явно в квартала липсваха обичайните клюкарки, тъй като никой не му обърна внимание. Може би защото зад порутената ограда нямаше нищо за крадене.

Хорейшо се обърна и тръгна по чакълестата алея, очаквайки всеки момент иззад ъгъла да изскочи някой злобен пес е оголени зъби, но нищо подобно не се случи. Никой не го посрещна. Изкачи стъпалата към верандата и надникна през разбитата врата. Къщата или беше изоставена, или обитателите й бяха безкрайно непретенциозни.

— Мога ли да ви помогна? — обади се висок и безкомпромисно твърд глас зад гърба му.

Хорейшо бързо се завъртя и видя млада, ниска и трътлеста жена с избеляла рокля и бебе в кенгуру над лявото й бедро. От влагата тъмната къдрава коса беше залепнала на челото й.

— Надявам се — кимна той и тръгна към нея. — Опитвам се да открия хората, които някога са живели тук.

— Кои хора? — погледна над рамото му тя. — Скитниците, наркоманите или проститутките?

— О — проследи погледа й той. — Такива ли живеят тук?

— Господ да ги убие тези грешници!

— Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер — промърмори Хорейшо.

— Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!

— Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.

— Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.

— А дали някой друг ще си спомни за тях?

Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.

— Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.