Дейвид Балдачи - Обикновен гений

Следващата й работа беше да претърси джобовете му, откъдето извади мобилен телефон и ключовете от колата му. Върна се при чесната, изключи мотора и заби един от ключовете в най-близката бала. Беше почти сигурна, че вътре има хероин. Пресипа част от субстанцията в торбичката, която намери в кабината. В момента, в който се обърна към вратата, от дъното долетя някакъв шум и една от балите се разклати.

Колебанието й продължи само миг, после размести товара и се насочи натам. В ъгъла до стената видя нещо продълговато, увито в одеяло. Наведе се и бързо започна да го разопакова. Пред очите й се появи бледото лице на Виджи с лепенка на устата.

Мишел бързо я махна, развърза ръцете и краката й и я повлече след себе си.

— Мик, аз…

— Не сега! — прекъсна я тя. — После ще ми разкажеш всичко! Сега трябва да бягаме!

Минута по-късно стигнаха до мерцедеса на Чамп и скочиха вътре. Мишел набра номера на Мъркъл Хейс, който очевидно още спеше. Обясни с няколко думи за какво става въпрос и настоятелно добави:

— Събирай хората си и тръгвай към Бабидж Таун! Веднага!

— Боже господи! — едва успя да изрече смаяният шериф.

Мишел завъртя стартерния ключ и натисна газта докрай.

Мерцедесът се понесе с остро свистене на гумите. Виджи се беше хванала за седалката и гледаше напред с разширени от смайване очи. Зад гърба им остана един гений в несвяст, готов за дългогодишна присъда, плюс чесната, пълна с хероина на ЦРУ. Колата излезе на прав участък от пътя и Мишел натисна педала на газта. Стрелката на километража бързо стигна сто и шейсет и продължи нагоре.

Шон приклекна зад някакви храсти и напрегна взор. Това, което видя, моментално стопи надеждите му за оцеляване. Неколцина мъже с черни бронежилетки и карабини МР5 в ръце — стандартното армейско оръжие, очевидно използвано в секретната база, бяха заобиколили двама от охранителите, останали на пост в Бабидж Таун.

След размяната на няколко реплики те се разгънаха във верига и бавно се насочиха към него. Той се обърна и хукна надясно, надявайки се да излезе от обсега на претърсването. Няколко секунди по-късно изскочи на малка полянка, непосредствено зад дома на покойния Лен Райвест. Отвъд асфалтираната алея тъмнееше Барака № 3 и той предпазливо се насочи към нея, използвайки дърветата за прикритие. Зад гърба му се чуваха резки команди и тропот на бягащи крака.

Разби с камък ключалката на пералното помещение и бързо се вмъкна вътре. В ноздрите го удари миризма на препарати и белина, очите му пробягаха по редицата перални машини и бързо откриха това, което му трябваше. Грабна дрехите от закачалката и се измъкна навън.

На двайсетина метра по-нататък тъмнееше къщата на Алиша. Шон предпазливо се промъкна до задния вход и натисна бравата. Вратата се оказа отключена. Влезе и се ослуша. Всичко изглеждаше спокойно. По улицата се разнесе тропот от бягащи крака и той инстинктивно се сниши.

Минута по-късно вече се изкачваше по стълбите. Целта му беше мобилният телефон, който неблагоразумно беше оставил в стаята си преди началото на операцията. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че стаята е претърсвана и вещите му ги няма. Обърна се и тръгна към спалнята на Алиша с намерението да използва нейния телефон, без да я буди.

В момента, в който отвори вратата, получи силен удар в рамото и един глас нервно изкрещя:

— Да не си ме докоснал! Махай се оттук!

Обърна се и видя Алиша зад вратата, стиснала с две ръце протезата си.

— Чакай, спри! — напрегнато прошепна той. — Аз съм Шон!

— Шон?! — смаяно промълви жената.

Той направи крачка напред и я прегърна, усетил, че тя с усилие се крепи на един крак.

— Какво правиш тук? Не се ли евакуира?

— Мислех, че сте си тръгнали, и реших да проверя дали Виджи няма да се появи. После чух как някой се промъква в къщата.

— Трябва да изчезваме, Алиша. Веднага!

— Защо? Какво се е случило?

— Нямам време за обяснения. Става въпрос за нелегален трафик на наркотици, а вероятно и за убийства. Агентите на ЦРУ претърсват района, но аз имам план.

Алиша ловко си постави протезата.

— Къде е Мишел?

— Много ми се иска да ти отговоря, но не знам. Тръгна след наркотиците. Надявам се… Надявам се, че е добре. Имаш ли мобилен телефон? Трябва да се свържа с полицията.

— Оставих го в колата.

— А обикновен?

— Не, ползвам само мобилен.

— Жалко — въздъхна той и се огледа. — А сега ме слушай внимателно. Излез и тръгни към колата си. Предполагам, че е паркирана отпред, нали?