Дейвид Балдачи - Обикновен гений

До слуха й достигнаха шумове, различни от ръмженето на мотора и подрънкването на каросерията. Вероятно наближаваме външния портал, реши тя, докато камионът намаляваше ход. За момент я прониза страх. Ами ако прегледат машината, преди да напусне базата? Веднага отпъди тази мисъл. Едва ли някой щеше да го погледне.

Миг по-късно порталът се отвори с пронизително скърцане, камионът излезе на улицата и започна да набира скорост. Крайниците й започнаха да отмаляват, но вече нямаше избор. Падането в момент като този означаваше счупена глава, ако не и нещо по-лошо. За миг зърна колелата на кола, която ги задминаваше.

Няколко минути по-късно камионът напусна пътя и пое по покрита с чакъл алея. После отново излезе на асфалт, намали скоростта и спря. Двата чифта крака излязоха от кабината и се отдалечиха. Мишел изчака стъпките да заглъхнат, отпусна се на земята и внимателно изпълзя встрани, противоположно на посоката, в която изчезнаха мъжете.

Надигна се и се огледа. Въпреки тъмнината мястото й се стори познато. В следващия миг долови приближаващите се стъпки и изтича към близката постройка. Залепи се за стената, предпазливо надникна зад ъгъла и дъхът й спря. Вече знаеше къде е попаднала.

Шон се върна на полянката пред Порто Бело, без да бъде видян от никого, и бавно пое по изгнилите стъпала към верандата. Едно от тях се счупи под тежестта му — толкова внезапно, че нямаше време да реагира. Полетя надолу, нещо остро прониза крака му и той неволно изкрещя от болка. Ехото около проклетото място поде крясъка, разнасяйки го надалеч в нощта.

Стори му се, че бе включил скрита аларма, после му се счу тропот на крака и възбуден лай на обучени кучета. Замръзна на място и затаи дъх. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, докато се увери, че всичко е плод на въображението му. Размърда се и направи опит да се измъкне от рухналото стълбище, мълчаливо проклинайки кралския губернатор, предпочел за строителен материал дървото вместо солидните тухли. Пръстите му предпазливо опипаха дълбоката драскотина на бедрото, от която течеше кръв.

Закуцука към къщата и бързо се спусна в мазето. Миг по-късно се спъна в някакво невидимо препятствие, залитна и се блъсна в стената. Ударът беше толкова силен, че изби една от тухлите в нея. Шон изруга, надигна се на колене и разтърка ожулените си ръце. После очите му попаднаха на малката дупка от падналата тухла, зейнала на няколко сантиметра от пода. Включи фенерчето и го насочи към нея. Зад дебелата носеща стена нещо проблесна.

— Мамка му!

Шон грабна една дъска, вкара я в дупката и натисна силно. Пропуканата мазилка бавно поддаде. Той бръкна и издърпа блещукащото парче метал, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.

Оказа се златна монета. Отдолу се виждаше още нещо — скъпоценен камък. Избърса прахта от него и го вдигна пред очите си. Прекрасен, наситено зелен смарагд. Шон трескаво разшири дупката и насочи фенерчето надолу. На светлината видя голямо златно кюлче, под което бяха пръснати още монети. Това беше съкровището на лорд Дънмор, което съвсем не се изчерпваше само със злато. От състоянието на стената около дупката личеше, че някой го беше открил преди него и този някой най-вероятно бе Мънк Тюринг.

Ето какво бе споделил с него Хайнрих Фукс от благодарност, че му е помогнал да се върне в Германия , бавно осъзна Шон. Съкровището беше нещо много повече от царски откуп. А оценката на Фрийман се оказа погрешна — Дънмор не е бил тъп британски благородник, а хитър и съобразителен човек, скрил златото във фалшивата основа на стената по изумително изобретателен начин. Стотици години по-късно то е било открито случайно от германски военнопленник, търсещ пътя към свободата.

Свел поглед към дланите си, Шон си даде сметка и за още една мистерия, отново свързана с Мънк Тюринг. Усмихна се. После изведнъж наостри уши, усмивката му се стопи. Този път нямаше грешка. До слуха му достигна тропот на бягащи крака, който се приближаваше към ловната хижа.

Грабна две тухли и ги пъхна в процепа, после пусна смарагда и златната монета в раницата си и хукна към замаскирания вход на тунела. Шмугна се вътре и бързо намести тежкия капак на мястото му.

Забравил за раната в бедрото, той се обърна и хукна по обратния път.

Разбра, че е прецакан, едва когато се добра до другия край. Погледна към отвора на около метър над главата си и застина. Нямаше за какво да се залови, дори да беше в състояние да отскочи с ранения си крак. Първоначалният замисъл беше неприложим, тъй като Мишел трябваше да се покатери на раменете му и да отмести капака.