Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Винаги съм бил на това мнение — отвърна Шон. — Хайде, да вървим.

„Боинг–767“ притежаваше мощни двигатели, допълнителни резервоари за гориво и всичко останало, необходимо за дългите презокеански полети. Широкият му корпус се наклони наляво и се насочи към бреговата линия на Съединените щати. Не след дълго прелетя над Норфък, щата Вирджиния, и започна да се снижава. Машината не беше регистрирана нито в международна, нито в американска компания, не беше частна собственост и не принадлежеше на никоя от големите военни корпорации. При нормални обстоятелства липсата на тези характеристики в самолет, прелитащ над една от ключовите военновъздушни бази на страната, би предизвикала светкавична реакция. Във въздушното пространство над Норфък биха се появили изтребители прехващачи, които бързо биха насочили неизвестния самолет за принудително кацане на най-близкото летище.

Обстоятелствата в случая не бяха нормални. В базата не прозвучаха сирените за тревога, пилотите не хукнаха към готовите за бой машини. Самолетът без отличителни знаци имаше разрешение от най-високо място да лети над цялата територия на САЩ и да се приземява на летище по свой избор. Боингът продължи полета си спокойно — както го правеше всяка събота вече почти две години. След по-малко от трийсет минути той щеше да спусне колесниците си, за да се приземи на писта, построена изцяло с парите на данъкоплатците. Въпреки че никой от тях не можеше да припари до нея.

Шон и Мишел стигнаха края на тунела и напрегнаха слух. Над главите им се издигаше плътна стена. Току-що бяха преминали под една от най-сложните системи за сигурност на територията на страната. Ако бяха на повърхността, вече щяха да бъдат заловени или ликвидирани.

Спогледаха се, вдигнаха ръце и натиснаха тежкия капак над главите си. Бяха напрегнати до крайност, готови да побегнат при най-малкия шум. Но тишината беше пълна. Капакът се отмести и те предпазливо се изкатериха нагоре. Главите им скоро се показаха от дупката. Краткото включване на фенерчето показа, че се намират в стая с тухлени стени, изпълнена с влажен и застоял въздух.

— Сякаш сме се върнали назад във времето — прошепна Мишел, оглеждайки голите стени, изгнилите подпори на тавана и пръстения под.

— Добре дошла в Порто Бело — кимна Шон. — По всяка вероятност именно тук са държали Фукс и останалите пленници.

Германците бяха прокопали тунела буквално под носа на флотската охрана. В ъгъла се виждаше купчина тухли от полусрутената външна стена.

— Това не ми харесва — поклати глава Мишел. — Имам чувството, че таванът всеки момент ще се срути върху главите ни.

Шон се наведе и вдигна една от тухлите.

— Издържал е повече от двеста години, не виждам защо да не издържи още един час — каза той и насочи фенерчето си към пода. Върху него личаха сравнително пресни следи. — Надявам се, че ги е оставил Мънк Тюринг…

— Добре, но къде е златото? — попита Мишел.

— Все още не сме претърсили къщата — отвърна Шон.

— Предпочитам да открия Виджи, а не съкровище.

— Трябва да побързаме — погледна часовника си той. — Самолетът скоро ще се приземи.

Направиха кратък оглед на приземието и се качиха горе. Първият етаж се оказа абсолютно празен, без никакви мебели. На места личаха следи от някогашната елегантност — най-вече по останките от ламперия, солидната камина и британската корона, гравирана над входната врата. Но годините бяха взели своето. Помещението беше занемарено и изоставено, а елегантността му отдавна се беше превърнала в спомен. Въпреки това те се оглеждаха с трепет, обзети от респект към мястото, където легендарни военачалници като Уошингтън, Джеферсън и Адамс се бяха сражавали за независимостта на Америка.

От пръв поглед личеше, че запуснатото място никога не е представлявало интерес за ЦРУ. Разбраха защо в момента, в който надникнаха през напуканото оловно стъкло на един прозорец. Наоколо нямаше нищо, с изключение на тясна ивица застояла вода.

— Каналът, който води до Йорк — поясни Шон. — При прокопаването на тунела Фукс и колегите му са се придържали към извивките му с надеждата, че ще стигнат до реката, а оттам и до свободата.

Каналът беше важен и за конкретната им задача, тъй като бе съвсем близо до края на самолетната писта.

Претърсиха основно изоставената къща, за да бъдат сигурни, че Виджи не е там. Съкровище също нямаше. Излязоха навън и се насочиха предпазливо към водата. Мишел се обърна. Къщата беше построена върху равна поляна, пред входа й се издигаха две вековни дървета. Предната част на плоския покрив беше покрита с дебели каменни плочи, а под него се виждаше редица от тесни прозорчета. Отгоре стърчеше висок зидан комин. Цялата къща беше тухлена, е изключение на малката, опасно наклонена веранда, която беше изцяло дървена.