Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Видях тази къща от въздуха, когато летяхме с Чамп — прошепна тя.

— Сигурен съм, че Мънк е поискал да се разходи с него по същата причина — кимна Шон. — Целта му е била да провери дали ловната хижа е обитавана и какво има около нея.

Минута по-късно се потопиха във водите на канала и поеха на изток, следвайки извивките на тунела с почти математическа точност. До този момент не бяха открили следи от човешко присъствие. Но и двамата си даваха ясна сметка, че това можеше да се промени мигновено, а човешкото същество насреща им положително щеше да носи автомат и да изгаря от желание да им види сметката.

Самолетът с изключени светлини се плъзна над гората около Бабидж Таун, прелетя над река Йорк и металните заграждения, след което меко се приземи на гладката трикилометрова писта. Спря доста преди края й, използвайки обратната тяга на двигателите и мощните спирачки.

Пилотите обърнаха машината и я насочиха към широка асфалтирана ивица в далечния край. Там вече ги чакаха малък автобус, хамър и товарен камион. Свистенето на двигателите бавно утихна. Подвижната стълба се приближи към вратата в задната част на корпуса. Тя се отвори и по стъпалата заслиза дълга върволица от хора. Камионът се приближи на заден ход към товарното отделение.

Шон и Мишел пропълзяха към оградата на пистата и проследиха цялата дейност благодарение на очилата за нощно виждане. Камерата на Шон, пригодена за снимки в отсъствието на светлина, записваше всичко.

Мишел трепна при вида на първия човек, който заслиза по подвижната стълба. Беше облечен в костюм, а главата му беше покрита с традиционната арабска кафия. След него се спуснаха още десетина души в същото облекло.

Мишел дръпна Шон за ръката и посочи към опашката на самолета, откъдето разтоварваха каргото. Сред куфарите и саковете се виждаха няколко обемисти бали, опаковани в черно фолио.

— По дяволите! — възкликна Шон. — Дали е това, за което си мисля?

Миг по-късно до малкия автобус спря рейндж роувър, от който слезе някаква жена.

Шон замръзна от изненада. Облечена в бежов костюм с панталон, Валъри Месълайн се насочи към групичката араби и започна разговор с тях. На верижка на шията й висеше бяла карта, вероятно служебен пропуск. Тази жена беше служителка на ЦРУ и артистка от световна класа, успяла да го накара да повярва на тъжната й история.

Мишел забеляза смайването му и тихо подхвърли:

— Валъри?

Той само кимна.

Групичката пътници се насочи към автобуса, но Валъри остана на пистата, продължавайки разговора си с един от арабите. И двамата хвърляха чести погледи към балите, свалени от товарното отделение на самолета. В един момент Валъри се приближи до една от тях, потупа я и се засмя на нещо, казано от арабина.

После двамата се качиха в рейндж роувъра и последваха автобуса с останалите пътници вероятно към съседния комплекс, отбелязан на сателитната карта.

След като разтовариха, мъжете около опашката на самолета се качиха в хамъра и последваха автобуса. Останаха само двама, които се отправиха към камиона. Моторът изръмжа и машината се насочи право към Шон и Мишел.

— Назад! — напрегнато прошепна той и те бързо запълзяха обратно.

Камионът спря пред близкия железен портал. Единият от мъжете слезе да отключи и махна с ръка на колегата си. Тежката машина се плъзна навън и спря да изчака човека, който заключи портала и тръгна към кабината.

Мишел свали презрамките на раницата си.

— Върни се в Бабидж Таун и покажи на Мъркъл Хейс всичко, което записа с камерата — обърна се тя към Шон. — После се върни и чакай да ти се обадя.

— Да чакам да ми се обадиш? — погледна я с недоумение Шон. — Какво си намислила?

— Видеозаписът не е достатъчен. Искам да проверя какво съдържа товарът.

Преди Шон да успее да реагира, тя се стрелна след камиона. Настигна го бързо и ловко се шмугна под каросерията, вкопчвайки се в металната рама.

Шон буквално се вцепени от изненада.

Докато партньорката му изчезваше в мрака под шасито на камиона, той продължи да лежи в калта на най-секретната база на ЦРУ, очаквайки всеки момент да получи инфаркт. В крайна сметка се успокои, макар че нямаше представа как успя да го постигне. Пъхна раницата на Мишел в своята и запълзя обратно към историческия паметник, наречен Порто Бело. По вода от него го деляха не повече от петстотин метра, но той имаше чувството, че са петстотин километра.

Не само Шон остана озадачен от импулсивното решение на Мишел. Самата тя бе силно разколебана и на няколко пъти беше на ръба да пусне рамата, да изчака отдалечаването на камиона и да хукне обратно към партньора си. Но нещо в нея не й позволяваше да го стори.