Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Защо? — попита веднага.

— Какво защо?

— Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?

— Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?

— Не ми харесва тона ти, момиченце.

— Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.

Той остави лъжицата.

— Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.

— Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.

За миг баща й доби объркан и неуверен вид.

— Какво? Да, мисля, че да.

Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.

Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.

— Имам нужда от теб — завърши тя, след като му разказа какво се е случило.

Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.

— Можеше да се убиеш! — сопна се Сам Куори, когато седна срещу Уила в „килията“ й.

— Тук съм затворник, а затворниците имат право да се опитат да избягат — отвърна тя. — Това е работата им. Всички го знаят.

Куори забарабани с дългите си пръсти по масата. Беше конфискувал „шперцовете“ й и беше прибрал всички консервни кутии. Беше накарал Даръл и Карлос да укрепят допълнително вратата отвън.

— Коя е Даян? — попита Уила.

— Една жена — отговори Куори троснато.

— Това вече го знам. Защо е тук?

— Не е твоя работа.

Той стана да си върви.

— Между другото, благодаря ти.

Куори се обърна изненадано.

— За какво?

— Спаси ми живота. Ако не беше ти, сега щях да съм на дъното на онази пропаст.

— Няма защо. Само не се опитвай да го правиш отново.

— А ще мога ли да видя пак Даян?

— Може би.

— Кога?

— Не знам.

— Защо не знаеш? Не искам кой знае какво!

— Защо задаваш толкова много въпроси, след като не отговарям на нито един от тях? — попита Куори видимо изнервен, но и заинтригуван от упоритостта на момичето.

— Защото се надявам някой път да започнеш да отговаряш — каза тя усмихнато.

— Не приличаш на нито едно момиче, което съм виждал… Не, вземам си думите назад. Напомняш ми на някого.

— На кого?

— На някого.

Заключи след себе си и сложи допълнителната дебела дъска напряко на вратата. Така дори и Уила пак някак си да съумееше да превърти ключалката, нямаше да може да отвори вратата.

Докато крачеше в прохода, той извади листовете хартия от джоба си. Заради тях беше дошъл днес. Вдигна ръка и почука.

— Кой е? — попита Даян с треперещ глас.

— Трябва да поговорим — извика той отвън. — Облечена ли си? Оправи ли се след пътешествието навън?

— Да.

Отключи и влезе.

Както и при Уила, тук също бяха осигурили кушетка, малка масичка, фенер, мобилна тоалетна, вода и сапун за къпане, консерви и вода за пиене, дрехи. Даян беше сменила изпоцапаните дрехи от опита за бягство с дънки и памучна риза.

Куори затвори вратата след себе си.

— Току-що говорих с Уила — започна той.

— Моля те, не я наказвай за това, което направи.

— Нямам намерение да я наказвам — каза той и добави мрачно: — Освен ако двете не решите пак да направите нещо такова. Няма как да избягате оттук, дори и да се измъкнете от рудника.

— Защо правиш това?

Той седна на масата и вдигна нагоре листовете.

— Ето защо. — Кимна към другия стол в стаята. — Искаш ли да седнеш?

— Искам да си отида у дома.

— Трябва да погледнеш това.

Даян събра малко кураж и пристъпи напред.

— Ако го направя, ще ме пуснеш ли? — Гласът й звучеше умолително, очите й се пълнеха със сълзи. Сякаш отчаяно чакаше да чуе нещо от него, което ще й върне свободата.

— Е, със сигурност няма да те държа тук още дълго.

— Защо ме доведе? Ами Уила?

— Нужни сте ми — отговори Куори просто. — И двете. Нищо от това, което трябва да направя, не може да се случи без вас. — Вдигна нагоре листовете. — Изпратих кръвните проби, които взех от вас, на място, където направиха няколко изследвания. На ДНК. Можех просто да им изпратя натривка с памук от вътрешната страна на бузата ти, но докогато четях по въпроса, научих, че с кръв става дори по-добре. Не исках да има грешки.

— Изследвания на ДНК?

— Да. То е като отпечатъците от пръсти, само че още по-добро. Сега непрекъснато използват тези изследвания, за да проверяват дали осъдените на смърт са наистина виновни.

— Не съм извършила никакво престъпление!

— Не съм казал, че си. — Той погледна листовете и прочете наум резултатите още веднъж. — Преди дванайсет години обаче си родила момиченце. Родила си го и си го изоставила. Зарадва ли се, когато видя детето си днес?