Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Но той не продължи напред?

— Не. Имах чувството, че ще ме удари. Каза ми, че обичал жена си. Бяхме в леглото, голи след страхотен секс. Тогава казах нещо тъпо от рода на: „Е, ама го показваш по странен начин“. Тогава ми се разкрещя, взе нещата си и си тръгна.

— А каза ли ти защо е смятал, че жена му му изневерява?

— Спомена, че дочул някакви телефонни разговори. Веднъж проследил Пам и я видял да пие кафе с мъж, когото не познавал.

Шон се облегна на възглавничките. Не беше мислил за подобен вариант.

— Каза ли как е изглеждал мъжът?

— Не, не каза.

— Между времето, когато Тък е слязъл от самолета и когато би трябвало да се е прибрал вкъщи, има разлика от един час, през който не се знае какво е правил. Става дума за времето между десет и трийсет и единайсет и трийсет вечерта. Обаждал ли ти се е през това време?

— Не, не съм го чувала изобщо, откакто изхвърча оттук.

Шон я изгледа скептично.

— Искам истината, Касандра.

— Кълна се! Провери телефонните ми разговори. Легнах си и не съм говорила с никого.

Шон изключи диктофона.

— Ако се наложи пак да говоря с теб, в твой интерес е да те намеря лесно.

— Ще разкажеш ли за тези неща?

— Не. Поне засега. Един съвет обаче. Кажи на Грег да зареже поръчката.

— Това наистина ще го ядоса. Вече ми плати много пари.

— Проблемът си е твой. Защо не опиташ номера с навеждането пред носа му? Явно не обича да му слагат крак на чатала.

Още същата вечер Шон се качи на самолета за Вашингтон. Беше научил много. Единственият проблем беше, че сега имаше повече въпроси, отколкото преди.

Уила не се отдалечаваше от каменната стена, докато вървеше по коридора, а пръстите й драскаха неравната повърхност. Ослушваше се и се взираше в тъмнината. Нейното фенерче едва мъждукаше. Беше студено и облаците пара от дъха й я следваха по тъмния проход. Сви зад един ъгъл и спря.

Идваше ли някой? Изключи фенерчето и се залепи за камъка. След пет минути се успокои и тръгна отново. Този път без никаква светлина. След малко ръката й докосна дървена повърхност, после метал. Спря и пусна съвсем малко светлина. Видя метална брава.

Същата като онази на моята врата.

Намери достатъчно кураж, за да вдигне ръка и да почука. Никой не отговори. Почука пак, малко по-силно.

— Кой е? — попита треперещ глас от другата страна.

Уила се огледа, после приближи лице до вратата и прошепна:

— Вътре ли си заключена?

Чу стъпки, после гласът попита:

— Коя си ти?

— Казвам се Уила. И аз бях заключена, но се измъкнах. Мисля, че ще мога да измъкна и теб. Как се казваш?

— Даян — прошепна гласът отвътре.

— Знаеш ли защо си тук?

— Не.

— И аз не знам. Чакай.

Уила извади инструментите си и се залови за работа. Сега беше по-трудно от първия път, защото светлината не трябваше да е силна, а и докато се мъчеше да усети как се движат пластините, трябваше и да се ослушва да не би да дойде някой.

Най-накрая успя и вратата се отвори. Даян Уол я погледна отвисоко.

— Та ти си само дете!

— Скоро ще вляза в пубертета — отговори Уила важно. — Освен това успях да се измъкна от моята стая. И да измъкна теб от твоята. Хайде.

Когато тръгнаха, Даян попита:

— Къде сме?

— Наистина не трябва да говориш високо — прошепна Уила. — На такива места звукът се разнася страшно далеч.

— Какви места? — попита жената малко по-тихо.

Уила докосна стената на прохода.

— Мисля, че сме в тунел или стар рудник.

— Боже! — прошепна Даян. — Ако сме в рудник, таванът всеки момент може да се срути на главите ни!

— Не вярвам. Подпорите изглеждат много здрави. Освен това мъжете, които ни държат тук, не биха ни довели на опасно място.

— Защо?

— Защото и те самите могат да пострадат.

— Знаеш ли накъде е изходът?

— Честно казано, очаквам да доловя някакво движение на въздуха.

— Ако обаче продължаваме да вървим, може да се загубим. Може би завинаги.

— Не, няма.

Уила насочи фенерчето към мръсния под.

— Накъсах етикетите от консервите. Пускам парченца хартия през десетина крачки. Така ще знаем откъде сме минали в случай, че се наложи да се върнем.

Продължиха напред. Минаха един завой, после още един.

Уила погледна часовника си на светлината на фенера.

— Имаме около двайсет минути, преди да отидат да ни проверят. Може обаче да се появи другият. Той е непредсказуем.

— Високият с бялата коса ли?

— Аха. Не изглежда лош колкото останалите, но въпреки това ме е страх от него.