Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Всички ме изпълват с ужас.

— Ти къде живееш?

— В Джорджия.

— Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?

— Не, нямам — отговори Даян веднага. — Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.

— Още една причина да искаме да се измъкнем — каза Уила.

— Какво беше това? — изведнъж попита Даян.

Някъде зад тях се чуха викове.

— Изглежда, са открили, че ни няма — отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. — Насам!

Забързаха по прохода.

— Гледай! — каза Уила.

Проходът свършваше с дебела врата.

Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.

Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.

— Откъде се научи да правиш това?

— Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея — отговори Уила, докато раздвижваше пластините.

Даян погледна назад.

— Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!

— Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? — отвърна Уила спокойно.

— Ако не стане, ще ни хванат!

Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.

Изтичаха навън и се огледаха.

После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.

— Хайде! — извика Даян.

Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.

— Кой мислиш, че е това? — попита Даян.

Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.

— Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!

Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.

Уила и Даян продължиха да се изкачват нагоре по склона с нокти и лакти, почти пълзешком, за да не ги видят.

— Може би ще успеем да се качим до билото и да се спуснем от другата страна — изпъшка Уила.

Даян дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Сграбчи ръката на Уила.

— Трябва да си поема дъх. Никога не съм спортувала.

След минута продължиха да се катерят. Изкачиха се до билото на склона, прехвърлиха се от другата страна и погледнаха надолу.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна Даян. Беше стръмно, почти отвесно. — Не мога да се спусна оттук.

— Е, аз ще опитам — каза Уила. — Мислиш ли, че можеш да намериш къде да се скриеш? Ако успея да се измъкна, ще доведа помощ.

Даян се огледа.

— Мисля, че мога. — Пак погледна към пропастта. — Уила, ще се убиеш! Не прави това.

— Трябва да опитам.

Тя се хвана за ръба на една скала, напипа с крак малък перваз и направи първата крачка надолу. Первазът държеше, макар че се отрониха камъчета и буци пръст, избутани от стъпалото й, удариха се в ската и политнаха в пропастта, прихванати от вятъра.

— Внимавай, моля те! — извика Даян.

— Опитвам се — отговори Уила, останала без дъх. — Наистина е трудно.

Отпусна се върху друг перваз и тъкмо се канеше да направи следващото движение, камъкът под крака й се отчупи.

— Уила! — изпищя Даян.

Уила започна трескаво да търси за какво да се улови, но нищо не беше достатъчно здраво и по главата й се посипа дъжд от камъчета и пръст.

— Помогни ми!

Мъжът изтича покрай Даян и я събори на една страна. Протегна дългата си ръка към Уила и я сграбчи за китката миг преди да е станало твърде късно.

Уила усети как я теглят нагоре като риба от вода и я пускат върху солидна скала. Погледна нагоре.

Сам Куори не изглеждаше никак радостен.

Мишел гледаше втренчено трупа на майка си. Аутопсията беше приключила и макар че все още се чакаха резултатите от токсикологията и някои други изследвания, заключението категорично сочеше, че Сали Максуел не е умряла от естествена смърт. Смъртта й беше причинена от удар по главата с твърд предмет.

Мишел успя да разговаря лично със съдебния лекар. Фактът, че брат й беше полицай в местната полиция, беше отворил врати, които иначе биха останали затворени. Семействата на жертвите на убийства по традиция получават само официални съболезнования и малко време с мъртвите, но не и факти. Причината за това е проста, макар и да буди тревога — много често убийците са членове на семейството.