Дейвид Балдачи - Първото семейство

Кръвта се оттегли от лицето й.

— Какви ги говориш?!

— Уила е дъщеря ти. Сега се казва Уила Дътън. Преди дни празнува дванайсетия си рожден ден. Името на майка й е Пам Дътън. Искам да кажа, на осиновителката й. Изпратих за проверка и кръвта на мисис Дътън, в случай че твоята не съвпадне, само че съвпадна. Съвпадна с кръвта на Уила. Без никакво съмнение ти си нейната майка.

— Не е възможно… — каза тя глухо, едва разбираемо.

— Забременяла си, родила си бебето и после семейство Дътън го е осиновило. — Размаха листата. — ДНК-то не лъже, скъпа.

— Защо правиш това? — попита Даян с нисък, уплашен глас.

— Имам си причини. — Той стана. — Искаш ли да видиш дъщеря си отново?

Тя сложи длан на масата, за да потърси опора.

— Какво? — изпъшка.

— Знам, че двете се запознахте, но си мисля, че може би искаш да я видиш пак, след като знаеш.

Даян погледна листовете.

— Не ти вярвам.

Той й ги подаде.

— Накарах да ги напишат така, че да ги разбере човек като мен. Горното изследване е на Уила. Долното е твоето. Чети резултатите най-долу.

Тя взе листовете и ги прочете бавно.

— Майка и дъщеря: сто процента съвпадение — прочете тя глухо.

После ги хвърли на пода и изкрещя:

— Кой си ти!?

— Това е дълга история, която нямам желание да ти разказвам. Искаш ли да видиш детето, или не?

Даян вече клатеше рязко глава.

Куори я изгледа отвисоко със странна смесица от съчувствие и отвращение.

— Можела си да запазиш детето — каза той. — Мисля, че разбирам защо не си, което обаче не означава, че съм съгласен с постъпката ти. Децата са безценни. Трябва да ги пазим. Научих този урок по най-трудния начин.

Даян Уол се отдръпна назад.

— Не знам кой си и какво искаш, но нямаш право да ме съдиш.

— Ако бях от онези, които съдят, сега можеше и да си мъртва.

Тази забележка накара Даян Уол да се свлече на колене, да се свие на топка и да заплаче.

Кори се наведе, взе резултатите от изследванията от пода и се изправи, загледан в Даян.

— Последен шанс да видиш момичето — каза той накрая.

Мина минута. След това Даян попита:

— Тя… трябва ли да ме вижда?

— Та вие двете вече се видяхте.

— Но не знаех, че е дъщеря ми — тросна се Даян. После добави по-спокойно: — Не знаех… че съм й майка.

— Добре, мога да се погрижа.

На Даян изведнъж й хрумна нещо.

— Боже мой! Тя знае ли, че съм й майка?

— Не. Нямаше смисъл да й казвам. Защото не си я отгледала ти.

— Познаваш ли Пам Дътън?

— Не, не я познавам.

— А знаеш ли дали се е държала добре с Уила?

— Искаш да ми кажеш, че не си знаела на каква жена даваш детето си?

— Не беше както казваш… Истината е, че нямах избор!

— Всеки има избор.

— Добре, ще мога ли да я видя, без тя да ме вижда?

— Има начин. Щом искаш…

Тя се изправи нестабилно.

— Искам да я видя.

Прозвуча някак като признание за вина.

— Изчакай няколко минути.

Даян се спусна напред и се вкопчи в ръката му.

— Нали няма да й направиш нищо лошо?

Куори махна бавно пръстите на жената от ръкава си.

— Ще се върна скоро.

Върна се след пет минути и задържа вратата отворена, за да излезе. Тя я погледна страхливо, като че ли, ако минеше през нея, повече нямаше да се върне. Куори долови това и каза:

— Давам ти дума. Ще отидем там, после ще те върна тук.

— И после какво?

— После ще видим. Не мога да ти обещая повече.

Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.

— Къде е тя?

Куори посочи вляво.

— Ето там.

Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.

Даян приближи тихо.

— Ами ако се събуди?

— Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час — каза Куори тихо. — Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.

Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.

— Уила Дътън. Хубаво име.

— Не си ли го измислила ти?

— Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…

Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.

— Няма да й направиш нищо лошо, нали?

— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.

— Но по-рано каза, че…

— Има степени на вина.

— Тогава кой…

— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?

— Казах, че нямах избор.

— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.

— Мога ли да я прегърна?

— Да.

Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.