Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Какво си спомняш от осиновяването?

— Не много. Бях само на двайсет.

— А бащата?

— Не е твоя работа.

— Значи просто я даде?

— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.

— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.

— Откъде знаеш толкова за мен?

— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.

— А защо правиш всичко това?

— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?

— Да.

— Значи сама даде отговор на въпроса си.

Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.

— Събужда ли се вече? — попита.

— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:

— Още колко време ще ме държиш?

— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.

— Ами Уила?

— Същото.

— Каза, че името на осиновителката й е Пам?

— Да.

— Сигурно се тревожи ужасно.

— Не се тревожи — каза Куори.

— Защо?

— Защото е мъртва.

Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.

— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.

— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.

— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?

— Не ми остана време да проуча.

След няколко секунди мълчание Шон попита:

— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?

— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.

— Полицаите споделят ли подозренията ти?

— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.

— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.

— Знам — отвърна тя напрегнато.

— Говори ли с тази жена… Дона?

— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.

Той сложи ръка на рамото й.

— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.

— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.

— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.

— Оценявам помощта ти.

— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?

— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.

— Може би все пак ще излезе нещо — окуражи я той.

Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.

— Погребението е утре — каза тя.

— Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.

— Нека се чудят.

— Те подозират ли баща ви?

— Дори и да го подозират, никога не биха признали.

— А за теб не е проблем да признаеш?

— На чия страна си?

— На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?

— Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.

— Под какъв претекст?

— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.

— А ако този човек наистина се окаже баща ти?

— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.

Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.

— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.