Дейвид Балдачи - Първото семейство

Тя се съблече и се пъхна в леглото. Още преди да изгаси лампата, Джейн почувства как мракът я обвива.

На сутринта някоя прислужница от Белия дом щеше да открие възглавницата на първата дама влажна от пролетите сълзи.

Уила остави „Разум и чувства“. Почти веднага, след като я доведоха тук, беше почукала по всяка стена и беше установила, че са солидни. Ослушваше се за стъпки и беше установила, че някой проверява коридора отвън през два часа. Сама приготвяше храната си, която се състоеше предимно от консервирани яхнии, които ядеше студени, и пакетирани дажби, които май бяха за войници. Храната не беше такава, с каквато бе свикнала, но пък на стомаха й му беше все едно. Пиеше бутилирана вода, дъвчеше бисквити, полагаше усилия да не измръзне и използваше батерията на фенерчето пестеливо, като го изключваше, когато почиваше, и се мъчеше да не мисли за разните неща, които се спускаха към нея в тъмното.

Ослушваше се, за да чуе стъпките на високия възрастен мъж. Беше се научила да ги разпознава. Него харесваше повече от другите, които идваха, за да й донесат вода, консерви или чисти дрехи, или нови батерии за фенерчето. Те никога не говореха, никога не я гледаха, но тя се страхуваше от тях. Страхуваше се мълчанието им изведнъж да не се превърне в гняв.

В началото тя се опитваше да ги заговори, но вече не го правеше. Вместо това, когато идваха, се опитваше да стане невидима. И въздъхваше с облекчение, когато заключеха вратата зад себе си.

Погледна часовника си. Стъпките току-що бяха заглъхнали. Сега имаше време. Цели два часа спокойствие. Грабна фенера и отиде до вратата. Почука леко. Почака. Почука пак. Почака.

— Хеей! — каза. — Хеей, мисля, че тук май стана пожар.

Никой не отговори.

Остави фенера и извади от джоба си химикалката, която й беше дал Куори. Развинти плоския метален клипс от горния край. Той имаше нужната извивка от деветдесет градуса. После извади дълго метално парче с триъгълна издатинка. Беше го направила от капак от консерва. След като сряза кръглото парче на две по средата, като го притисна с тежкия фенер и с друг капак от консерва го претри, с много усилия нави отрязаното парче на стегнат цилиндър и го смачка с долната част на фенера в необходимата форма.

Разгледа ключалката и мислено се опита да възстанови уменията си да отключва секретни брави. Преди две години бяха на гости на първото семейство в стара крайбрежна къща в Южна Каролина, която богати приятели на президента му бяха отстъпили за две седмици през лятото. Колийн, сестра й, тогава едва на пет, се беше заключила в банята. Ужасеното момиченце започна да пищи и да удря по старата врата, да дърпа дръжката, но без резултат. Тогава дойде един от агентите на Сикрет Сървис и с помощта на кламерче освободи Колийн за по-малко от пет секунди.

След този епизод малката плака часове наред, а Уила се притесни, че пак може да направи нещо такова у дома, така че помоли агентът да я научи как да отваря ключалки. Той й показа разликата между обикновена и секретна ключалка. Секретните ключалки бяха по-трудни. Искаха повече сръчност и два различни инструмента — с това трябваше да се справи тук.

Закачи фенера над бравата, за да освети ключалката, и се захвана за работа. Първо мушна клипса от химикалката в долната част на процепа на ключалката. Тя щеше да служи за превъртане. Завъртя бавно, сякаш наместваше ключ, като натискаше съвсем леко, така че пластините да се дръпнат нагоре. С другата си ръка мушна другата пластинка в горната част на ключалката. Беше толкова напрегната, че на челото й се появи капчица пот, въпреки че в помещението беше студено. После натисна нагоре с ламаринката от консервата, за да се опита да намести пластините в позицията, която позволява превъртане. От напрежение ръката й се изплъзна и клипсът от химикалката падна.

Мушна го отново и опита пак. Беше опитвала много пъти у дома, но беше установила, че не може да каже колко време ще й отнеме. Не беше специалист и нямаше усет за натиска върху пластините. Можеше да й отнеме минути или часове. Молеше се да е първото.

Чу приближаващи стъпки и замръзна. Изви китка нагоре и погледна часовника си. Бяха минали само двайсет минути. Дали възрастният мъж не идваше да я види? Говореше й меко, но въпреки всичко тя долавяше опасността, гнева, който се таеше в него. Не, не бяха неговите стъпки. Беше някой от другите. Измъкна инструментите си от бравата, готова да се втурне към кушетката си, но стъпките отминаха. Изчака още малко за всеки случай.