Алън Фолсъм - Денят след утре

Лебрюн прегледа листа, после го подаде на Маквей, който бавно надяна очилата си. Според списъка и шестте апартамента в сградата на Кей дьо Бетюн 18 бяха заселени. Пред две от фамилиите имаше само инициали, което навярно означаваше, че са на неомъжени жени. Едното име беше М. Сейриг, другото В. Монере. Данните от архива за permis de conduire — френското название на шофьорските книжки — изясниха, че става дума за Моник Сейриг, шейсетгодишна, и Вера Монере, възраст двайсет и шест години. След по-малко от минута факсът в невзрачния форд на Лебрюн им подаде копие от шофьорската книжка на Вера Монере. Снимката потвърждаваше, че това е спътницата на Пол Озбърн.

В този момент от централата внезапно наредиха да се свали наблюдението. Лебрюн бе уведомен, че доктор Пол Озбърн предизвиква интерес от страна на Интерпол, а не на Парижката полицейска префектура. Ако ония от Интерпол държат някой да виси на отсрещния тротоар, докато Озбърн се забавлява с госпожицата, нека бъдат тъй добри да поемат разноските, защото местните власти не могат да си ги позволят.

Маквей имаше печален опит от работа с градските бюджети и знаеше как общината кастри разходите с голямата секира, а самозвани политици вдигат олелия за всеки похарчен долар. Затова след половин час, когато сконфузеният Лебрюн го свали от колата пред префектурата, той само сви рамене и се отправи към бежовия опел, който му бяха дали от Интерпол. Нямаше друг изход, освен да поеме следенето лично.

Трябваше да обикаля цели четирийсет минути, докато налучка пътя към Ил Сен Луи, но все пак накрая се озова на паркинга зад сградата, където живееше вера Монере. Каменната ограда около зданието беше добре поддържана и измазана съвсем наскоро. На равни интервали в нея се отваряха изходи, но дебелите железни врати превръщаха двора в добре охраняван гарнизонен плац.

Маквей излезе от колата и се отправи по паважа към страничната уличка. За беда продължаваше да вали и студът се засилваше. Отгоре на всичко старите павета под краката му бяха адски хлъзгави. Той се изсекна, после грижливо сгъна кърпата и я прибра в джоба си. Най-печалното бе, че из главата му се въртяха неканени мисли за голф в Ранчо парк срещу студиото на „Туенти сенчъри фокс“. Представяше си как някъде около осем сутринта слънчицето започва да припича, а той започва играта с четирима колеги от отдела за разследване на убийства, твърдо решили да зарежат всякакви домашни грижи в почивния ден.

Когато достигна пресечката, Маквей свърна надясно и излезе пред сградата. С изненада откри, че се е озовал досами Сена. Имаше чувството, че ако протегне ръка, може да пипне минаващите шлепове. Отсреща Левият бряг се гушеше мрачно под тежките облаци, които пъплеха от хоризонт до хоризонт. Като вирна глава към фасадата, той разбра, че от всички апартаменти се разкрива същата живописна гледка.

„Колко ли ги дерат за наема?“ — помисли той, после се усмихна. Нещо подобно би казал на втората си жена, Джуди — единственият истински спътник в живота му. За първата, Валери, се бе оженил веднага след гимназията. И двамата бяха прекалено млади. Валери работеше на каса в супермаркет, докато той си пробиваше път през полицейската академия и първите униформени години. За Вал работата и кариерата нямаха никакво значение, интересуваха я единствено децата. Искаше също като родителите си да има две момчета и две момичета. С това се изчерпваха всичките й амбиции. Когато тя забременя, Маквей караше трета година в полицейското управление на Лос Анджелис. Четири месеца по-късно, докато той разследваше кражба на кола, Валери получи спонтанен аборт в дома на майка си и умря от кръвоизлив по пътя към болницата.

За какъв дявол му идваха всички тия мисли?

Озърна се към решетката от ковано желязо пред главния вход. Иззад нея униформеният портиер го гледаше подозрително и той разбра, че няма начин да влезе без заповед за обиск. А дори да намереше заповед, какво би могъл да открие? Да спипа Озбърн и госпожица Монере в леглото? И защо си въобразяваше, че още са тук? Бяха минали почти два часа откакто екипът на Лебрюн прекрати наблюдението.

Маквей се завъртя и тръгна обратно към колата. Пет минути по-късно седеше зад волана на опела и се мъчеше да открие път от Ил Сен Луи към хотела си. Тъкмо бе взел колебливото решение след поредния стоп да завие надясно, когато зърна на ъгъла телефонна кабина. Веднага му хрумна идея. Засичайки някакво такси, той отби до тротоара. Влезе в кабината, откри в указателя В. Монере и набра номера. Дълго време не отговори никой. Маквей вече се канеше да затваря, но изведнъж в слушалката прозвуча женски глас.