Алън Фолсъм - Денят след утре

През лятото този парк край реката навярно гъмжеше от посетители, но сега, в три следобед през дъждовния октомврийски четвъртък, наоколо не се мяркаше жива душа.

Озбърн се отдалечи от пежото и тръгна надолу по рампата. В пролуките между преплетените дървесни корони под него смътно се мяркаше реката. Оловното небе и неспирният ръмеж пораждаха странно чувство за самота, сякаш бе последният човек на този свят. Стръмната рампа беше набраздена от колелата на автомобили — навярно през лятото хората слизаха до брега, за да се повозят на лодки.

Когато наклонът взе да намалява, той зърна край самата вода да стърчат ниски прогнили стълбове и предположи, че преди години на брега е имало нещо като пристанище. Кога, защо, в каква епоха? Кой знае… Какви ли армии и преди колко века бяха минавали оттук? Колко хора бяха стъпвали по пътя, където вървеше сега?

На три-четири метра от реката чакълът свършваше, отстъпвайки място на сив пясък, който по-близо до водата се превръщаше в червеникава кал. Озбърн предпазливо пристъпи напред, като изпробваше с крак терена. Пясъкът беше стабилен, но щом достигна калта, маратонките му веднага затънаха. Той отскочи назад, изтръска се доколкото можеше и пак огледа реката. На това място Сена течеше лениво, плискайки по брега едва забележими вълнички. Но трийсетина метра по-надолу стърчеше неголям скалист нос, обрасъл с дървета и там течението рязко се отклоняваше към средата на реката.

Озбърн дълго гледа скалите, осъзнавайки пределно ясно какво върши. После рязко обърна гръб на реката и се отправи към група дървета в подножието на хълма. Намери голям откършен клон, върна се и го хвърли във водата. За момент не се случи нищо. Клонът просто плаваше на повърхността. После водата бавно го понесе напред и след няколко секунди парчето дърво се стрелна покрай скалите към средата на течението. Озбърн погледна часовника си. Бяха изминали десет секунди. След още двайсет клонът изчезна от поглед зад дърветата по малкия нос. Общо половин минута от мига, в който го бе хвърлил.

Пак се обърна и тръгна към дърветата. Трябваше му нещо по-масивно, нещо наподобяващо по тежест човешко тяло. След малко откри дънера на изкоренено дърво. С усилие метна дървото на рамо, върна се към водата, отново нагази в калта и го хвърли навътре. Също както предния път, за момент дънерът остана неподвижен, после течението го повлече покрай брега. Щом наближи скалите, дървото ускори ход и се насочи право към средата на реката. Озбърн пак погледна часовника. Трийсет и две секунди докато се изгуби от поглед. Дънерът тежеше около двайсет и пет килограма. Канарак вероятно беше някъде към осемдесет. Съотношението в тегло между клона и дънера беше далеч по-голямо, отколкото това между дънера и Канарак. Не се забелязваше обаче съществена разлика във времето, за което течението ги бе отнесло отвъд скалите.

Когато постепенно започна да схваща положението, Озбърн усети как пулсът му се ускорява и под мишниците му избива пот. Щеше да успее, нямаше никакво съмнение! Върна се малко назад, после изтича покрай дърветата по брега към онова място, където скалите навлизаха в реката. Тук беше дълбоко и водата течеше безпрепятствено. След като нямаше какво да го спре, парализираният от сукцинилхолина Канарак щеше да се носи все по-бързо към главното течение. Преди да са минали и шейсет секунди от хвърлянето му във водата, тялото вече щеше да поеме надолу по Сена.

Сега трябваше да се увери. Озбърн нагази във високата трева и вървя почти километър през храсталаци и горички. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-стръмен ставаше брегът, а и течението набираше сила. Най-сетне Озбърн спря на едно малко възвишение. Докъдето му стигаше погледът, реката беше чиста. Нямаше нито островчета, нито пясъчни плитчини или заседнали дънери. Само бързата, широка река сред пусти ниви и полета. Нещо повече — не се виждаха села, фабрики, къщи или мостове. Доколкото можеше да прецени, изобщо нямаше откъде случаен свидетел да зърне, че нещо плава надолу по течението.

Особено в мрачна, дъждовна нощ.

Лебрюн и Маквей проследиха Озбърн и спътницата му до градината на Националния природонаучен музей. Оттам друга полицейска кола продължи следенето до апартамента на Вера.

Щом двамата влязоха, Лебрюн се свърза с централата и съобщи адреса. След четирийсет секунди получиха по факс списъка на живеещите в тази сграда, изваден от компютрите на Пощенската служба.