Ветрецът откъм реката разроши косата й и тя енергично намести кичура зад ухото си. Да, знаеше какво рискува, но не даваше пукната пара за това. Разбираше само едно: че в момента желае да се люби с Пол в своя апартамент, в собственото си легло. Искаше да бъде изцяло с него през всичкото време, с което можеха да разполагат. До следващото дежурство оставаха четирийсет и осем часа. Франсоа — онзи, когото Озбърн наричаше „френчо“ — беше в Ню Йорк и не се бе обаждал от няколко дни. Какво пък, тя беше свободен човек и имаше пълното право да върши каквото си иска, когато си иска и където си иска.
— Уморена съм. Идваш ли? Да или не?
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм — каза тя.
Часът беше десет без пет.
Събуди я телефонен звън. В първия момент нямаше представа къде се намира. През стъклата на открехнатата балконска врата нахлуваше мътна светлина. Над Сена обедното слънце бе прекратило напразните си опити да разкъса тежките облаци и унило се криеше зад тях. Все още сънена, Вера се надигна на лакът и огледа стаята. Навсякъде се търкаляха дрехи. Чорапите и бельото й лежаха на пода, останалото май беше под леглото. Мислите постепенно се проясниха и тя осъзна, че е в спалнята и телефонът звъни. Като се прикри с края на чаршафа, сякаш отсреща можеха да я видят, тя посегна към слушалката.
— Oui? 5 5 Да (фр.), бел. пр.
— Вера Монере?
Мъжки глас. Никога не го бе чувала.
— Oui… — озадачено повтори тя.
Отсреща се чу щракване и връзката прекъсна.
Вера остави слушалката и се огледа.
— Пол? — подвикна тя. — Пол?
Този път в гласа й се прокрадваше тревога. Пол не отговори и тя разбра, че е излязъл. Ставайки от леглото, зърна голотата си отразена в старинното огледало на тоалетната масичка. Отдясно вратата на спалнята беше широко разтворена. Няколко смачкани кърпи се валяха в мивката и на пода край бидето. Смъкнатата найлонова завеса покриваше половината вана. В другия край една от нейните обувки се мъдреше тържествено върху затворения капак на тоалетната. Всеки би разбрал от пръв поглед, че в банята, спалнята и Бог знае още къде из апартамента се е разигравало истинско любовно сражение. Почти цялото тяло я болеше, а останалото беше ожулено до кръв. Имаше чувството, че е сключила съюз с див звяр и така е пуснала на свобода някаква първобитна стихия, нарастваща миг след миг, тласък след тласък, докато се превърне в титаничен взрив на телесна и емоционална жажда, от която няма друг начин за бягство, освен пределното физическо изтощение.
Тя извърна глава, видя отражението си в огледалото и пристъпи натам. Не беше сигурна какво точно вижда, но усещаше, че е някак променено. Стройната фигура и малките гърди си оставаха същите. Косата, макар и безобразно разрошена, изглеждаше непроменена. Имаше още нещо. Нещо бе изчезнало и на негово място бе дошло друго.
Внезапно телефонът зазвъня отново. Леко раздразнена, Вера погледна натам. Звънът не спираше и накрая тя вдигна слушалката.
— Oui…
— Един момент — долетя от телефона далечен глас.
Той се обаждаше.
— Вера! Bonjour! 6 6 Добър ден (фр.), бел. пр.
— заподскача в слушалката гласът на Франсоа. Звучеше весело, настоятелно.
Тя помълча за секунда. И в тази секунда осъзна, че онова изчезнало нещо всъщност бе детското в нея, че е пресякла граница, от която няма завръщане. Вече не беше същата, каквото и да означаваше това. За добро или за зло, животът й се променяше изцяло.
— Bonjour — изрече тя най-сетне. — Bonjour, Франсоа.
Малко след пладне Пол Озбърн напусна апартамента на Вера и се върна с метрото в хотела си. Два часа по-късно, облечен с поло, джинси и маратонки, вече караше наетото тъмносиньо пежо по авеню дьо Клиши. Ориентирайки се внимателно по картата, която бе получил заедно с колата, той свърна надясно от улица Мартр и излезе на северозападната магистрала край Сена. През следващите двайсет минути спря на три пъти, за да огледа страничните пътища и местата за отбивка. Нито едно не изглеждаше подходящо.
В три без двайсет и пет Озбърн отмина някакъв обграден с дървета път, който навярно водеше към Сена. Веднага зави обратно и подкара по него. Половин километър по-нататък се озова в безлюден парк, разположен по хълмистия източен бряг на реката. Доколкото можеше да прецени, паркът не представляваше нищо повече от просторна ливада, оградена с дървета, покрай които обикаляше черен път. Продължи напред, докато пътят постепенно взе да завива обратно към магистралата. И тук най-сетне видя онова, което търсеше — рампа от утъпкан чакъл, слизаща до самата вода. Спря, излезе от колата и се огледа. Шосето беше почти на цял километър и изобщо не се забелязваше зад гъсталака от дървета и храсти.
Читать дальше