Алън Фолсъм - Денят след утре

Отначало му хрумна да се свърже с лекаря на хотела, но сукцинилхолинът не беше от препаратите, които се ползват всеки ден. Можеха да възникнат въпроси и положението ставаше неудобно. Не бе изключено разтревоженият доктор да се обади на полицията. Вероятно имаше и други начини, но те изискваха време, а сега тъкмо времето бе негов противник. Мислите му неохотно се насочиха към Вера.

Веднага набра номера на аптеката в болничния комплекс „Света Ана“, където стажуваше Вера. Да, разполагаха със сукцинилхолин, но както и на другите места, беше необходимо разрешение от местен лекар. Озбърн реши, че ако завърти нещата както трябва, в аптеката може да приемат и устно потвърждение от Вера. Не искаше да забърква нейни познати, защото можеха да възникнат въпроси. Беше подготвил обяснение за нея, но пред всеки друг лекар то би изглеждало объркано и неясно.

След като колебливо обмисли всичко още веднъж, в 6:30 той позвъни в болницата и помоли Вера да се срещнат в близкото кафе. В слушалката настана тишина и изведнъж го обзе страх, че ще получи отказ под някакъв измислен претекст, но след кратко колебание тя се съгласи. Смяната й привършвала в седем, но после имала заседание, което щяло да продължи около час. Можели да се срещнат към осем.

Крачейки обратно с чашата кафе, Озбърн огледа Вера. След трийсет и шест часа без сън плюс още един час заседание, тя бе все тъй жизнерадостна и лъчиста. Продължи да я гледа, докато сядаше срещу нея. Тя забеляза това и му се усмихна с любов. В нея имаше някаква магия, която прогонваше всички негови мисли, всички планове и го пренасяше другаде. Обземаше го неудържимо желание да останат насаме, да се погълнат без край и завинаги. Каквото и да стореха, никога нямаше да има нещо по-важно от това. Лошото бе, че първо трябваше да се погрижи за Анри Канарак.

Той се приведе и положи ръка върху нейната. Вера веднага я дръпна в скута си.

— Недей — прошепна тя, и стрелна поглед наоколо.

— От какво се боиш? Че ще ни видят?

— Да.

Вера извърна глава, после вдигна чашката и отпи от кафето.

— Помниш ли, че дойде при мен? — запита Озбърн. — Да се сбогуваш… Той знае ли?

Вера рязко остави чашката и се надигна.

— Извинявай — бързо изрече Озбърн. — Не биваше да го казвам. Дай да се поразходим някъде.

Тя се поколеба.

— Вера, просто разговаряш с приятел, познат от Женева, който те е поканил на кафе. После излизаш на малка разходка с него. Той заминава за Щатите и всичко свършва. Колегиален разговор между лекари. Простичка история с добър край. Нали?

Озбърн бе склонил глава настрани и вените по шията му изпъкваха. За пръв път Вера го виждаше ядосан. Кой знае защо това й достави удоволствие.

— Добре — съгласи се тя с дяволита, почти хлапашка усмивка.

Навън продължаваше да ръми и Озбърн разтвори чадъра си. Тичешком пресякоха пред някакво червено пежо и закрачиха по рю дьо ла Санте нагоре към болницата.

Не забелязаха, че минават покрай паркиран бял форд. Зад волана беше инспектор Лебрюн; до него седеше Маквей.

— Сигурно не познавате момичето — каза Маквей, гледайки как Озбърн и Вера се отдалечават по тротоара.

— Всъщност питате не дали я познавам, а дали знам коя е, нали така? Френските и английските изрази понякога се различават по смисъл.

Маквей просто се чудеше как може човек да говори с тая вечна цигара в устата. Лично той бе пушил само два месеца -след смъртта на първата си жена. Тогава се опитваше чрез цигарите да измести алкохола. Не беше особено приятно, но свърши работа. После престана да пуши.

— С английския сте по-добре, отколкото аз с френския. Да, питах дали знаете коя е.

Лебрюн се усмихна и посегна към микрофона на радиостанцията.

— Отговорът, драги приятелю, е: засега не.

Дърветата покрай булевард Сен Жак започваха да пожълтяват в очакване на идващата зима. Тук-там вече имаше нападали листа и мокрият паваж беше хлъзгав. Докато пресичаха улицата, Озбърн прихвана Вера за лакътя. Тя се усмихна, но щом достигнаха тротоара, го помоли да я пусне.

Озбърн се огледа.

— Кой те плаши, жената с бебешката количка или старецът с кучето?

— Не знам. И двамата. Никой — отвърна безизразно тя и се отдръпна още повече, макар сама да не знаеше защо. Може би наистина се боеше, че ще ги видят. А може би не искаше да бъде с него, или пък напротив, искаше, но държеше решението да бъде негово.

Внезапно той спря.

— Не ми облекчаваш задачата.

Вера усети, че сърцето й спира. Когато завъртя глава към него, погледите им се кръстосаха и останаха приковани един в друг както онази вечер в Женева или както в Лондон, докато чакаха да потегли влакът за Дувър. Както в хотела на авеню Клебер, когато той отвори вратата и застана пред нея само с кърпа около кръста.