Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

„Мамка му, твърде много «ако» има в това уравнение…“ Уви, само едно им беше в кърпа вързано. Останеха ли да треперят като зайци зад скалата, щяха да умрат.

— Ще трябва да останем под водата колкото се може по-дълго — предупреди той спътника си. — Ако овардим малко въздух в качулките на костюмите, може дори да си поемем един-два пъти дъх, без да се подаваме над повърхността.

Не личеше тази идея да успокоява страховете на Граф. Макар пикът на токсичната зараза да беше преминал, заливът си оставаше отровна клоака. Дори пиратите не бяха толкова глупави, че да слязат от лодката. Маскираните мъже използваха гребла, за да измъкнат моторницата от капана на подводните скали, вместо да скочат във водата и лесно да избутат олекналата лодка.

А щом дори пиратите стояха далеч от водата…

Монк изведнъж взе да се съмнява в плана си. Да не говорим, че мразеше да се гмурка. Беше бивша зелена барета, а не шибан военноморски тюлен.

— Какво? — попита Граф, доловил нещо в изражението му. — Не си сигурен, че планът ти ще сработи, така ли?

— Ами остави ме да помисля де!

Свит на две, Монк се загледа в огладената статуя на Буда под навеса и обгорелите молитвени пръчици отпред. Не беше будист, но нямаше нищо против да се помоли на всеки бог, който би бил така добър да го измъкне оттук.

Очите му се спряха на обгорелите молитвени пръчици. Без да се обръща, той каза на Граф:

— Как стигат дотук поклонниците? По крайбрежието няма села, на километри и в двете посоки, откъм морето не може да се стигне заради рифовете, а скалите отзад са прекалено стръмни.

Граф поклати глава.

— Какво значение има?

— Някой е запалил молитвените пръчици. Вчера, най-много онзи ден. — Монк се размърда тромаво. — Погледни плажа. Няма други стъпки освен нашите. Вижда се къде някой е коленичил, за да запали пръчиците, но няма следи към водата или по плажа. Значи са дошли отгоре. Трябва да има пътека.

— Или пък са се спуснали с въже и пак така са се качили обратно.

Монк въздъхна. Би предпочел спътникът му да е по-тъп, така че да не отваря непрекъснато пробойни в плановете му.

— Вода или Буда? — попита на глас.

Ревът на моторницата се промени и Граф преглътна притеснено. Пиратите почти се бяха освободили. Обърна се към Монк.

— Не е ли… не е ли на късмет, ако потъркаш корема на такава статуя?

Монк кимна.

— Май съм чел нещо такова. На бисквитка с късметче беше, да. Дано този Буда е чел същото късметче.

Монк се завъртя и вдигна пистолета.

— Като преброя до три, тръгваш. Аз ще тичам след теб и ще стрелям по лодката. Ти гледай да стигнеш до статуята и да намериш пътеката.

— И ще се моля поклонниците да не са използвали въже, за да…

— Не го казвай, че ще ни урочасаш!

Граф си затвори устата.

— Така. — Монк се напрегна и подскочи няколко пъти, както беше клекнал — като жаба, — колкото да раздвижи кръвта в краката си. Започна да брои: — Едно… две… три!

Граф побягна като подплашен заек. Куршум звънна в скалата зад него.

Монк изпсува и се изправи.

— Трябваше да изчакаш да кажа „давай“ бе, човек — измърмори под нос, докато натискаше спусъка. Откри стрелба по заседналата лодка. — Цивилни…

Куршумите му се забиха в корпуса на моторницата и принудиха стрелците да залегнат. Един размаха ръце и пльосна във водата. Чиста проба късметлийски изстрел. Ответната стрелба се състоеше от няколко хаотични откоса, изстреляни в пристъп на гняв и паника.

Граф стигна до статуята и се хлъзна по пясъка. Извъртя се в движение и се хвърли зад навеса.

Монк предпочете по-пряк маршрут, право през някакъв поникнал в пясъка трънак. Залегна на крачка от Граф.

— Успяхме! — възкликна Граф с малко прекалено много изненада в гласа.

— И здравата ги ядосахме.

Монк си помисли за мъжа, който беше паднал в токсичната супа.

Като един вид възмездие, изстрели разкъсаха навеса и ги посипаха с листа от лианите, пълзящи по скалната стена отзад. Монк и Граф се сгушиха един в друг зад широкия каменен корем на Буда. В това определено имаше някакъв символизъм.

Уви, то беше и единственото, което статуята имаше да им предложи.

Монк огледа скалите зад дървения навес.

Стръмни и недостъпни.

Пътека нямаше.

— Май трябваше да му потъркаме корема все пак — горчиво каза той.

— Пистолетът ти? — попита Граф. Монк го вдигна.

— Имам един патрон. След това мога да ги замеря с него, разбира се. Това винаги върши работа.

Лодката най-после се освободи с гърлен рев. Рифът беше останал зад нея и само пълното с вмирисани трупове заливче я делеше от плажа.