Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър остана неподвижен. Мъжът стреля. И не улучи. Куршумът мина трийсет сантиметра над и встрани от него. Ричър чу как избръмча във въздуха, а след това и далечния трясък отзад, когато се заби в малката постройка до разбитата ограда. Където бяха убитите.

Той отстъпи обратно зад стената.

— Рано или късно ще му свършат патроните — обясни той.

— Ще презареди — каза Чан.

— Но не достатъчно бързо.

— Това ли е планът?

— Ще имам нужда от теб. За всеки случай.

— Какъв случай?

— Две глави мислят по-добре от една. Особено моята в момента.

— Добре ли си?

— Не особено. Но колко добре трябва да бъда за това?

— Аз ще го направя вместо теб.

— Не мога да те оставя да го направиш.

— Защото не е женска работа?

Ричър се усмихна. Спомни си за жените, които беше познавал през живота си.

— По лични причини — каза той. — Най-вече по навик.

— Как ще го направим?

— Аз ще привлека вниманието му. Той няма да ме улучи нито един път. Обещавам ти. И когато му свърши пълнителят, ще го засипя с куршуми. Междувременно ти ще тичаш към него, така че, ако аз пропусна, ти няма да го направиш.

— Не, и двамата ще привлечем вниманието му — каза Чан. — Ще го направим заедно.

— Не ми се струва много практично.

— Не ме интересува. Така ще го направим.

Двамата излязоха едновременно. Мъжът не беше помръднал от мястото си. Беше съвсем сам в необятната равнина. С джинсите, прическата и карабината M16. На двайсет метра от тях. Чан се прицели, като затвори едното си око. Ричър застана неподвижен с широко разперени ръце. Гледаше нагоре към небето, хванал оръжието си за предпазителя на спусъка с един пръст. „Хайде, стреляй.“ Мъжът го направи. Вдигна карабината си, застана неподвижно, прицели се и стреля.

И не улучи. Не улучи нито един от двамата.

Чан отвърна на огъня. С единичен изстрел. Празната гилза изхвърча във въздуха. Куршумът не улучи целта. Но мъжът отстъпи. Пет тромави крачки назад. После десет.

Чан отново стреля. Във въздуха проблесна още една гилза. И отново не улучи. Пшеницата се люлееше на вълни — тежко, бавно и тихо.

Мъжът вдигна карабината си. Но не стреля.

— Дали не му свършиха патроните? — попита Чан.

Главата на Ричър го болеше.

— Не знае — каза той. — Вече не ги брои. И аз не ги броя.

После се усмихна.

— Мислиш ли, че имаме късмет?

Той вдигна оръжието си. Държеше го с две ръце, без да се напряга, някъде по средата между здраво и леко. Погледна мушката и размазаното петно зад нея. Примигна. Виждаше мушката, но не както трябва. Освен това в ръцете му се беше появило микроскопично треперене. Всъщност трепереше цялото му тяло. „Нарушения на координацията, движението, паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.“

Той отпусна ръка.

— Трябва да се приближим.

Двамата скъсиха дистанцията, която мъжът беше увеличил. Без да бързат. Пулсът трябваше да остане спокоен, дишането — нормално. Мъжът добави още десет крачки към разстоянието помежду им. Джинсите и прическата продължаваха да се отдръпват все по-назад, към свинарника.

Ричър и Чан се приближаваха. Вонята беше силна. Но не толкова, колкото във филмовото студио.

Мъжът отстъпи още десет крачки. И се блъсна в оградата на свинарника. Ричър и Чан спряха.

Мъжът вдигна карабината си. И отново я отпусна. Стоеше до оградата, съвсем сам, притиснал гръб в нея, дребен и незначителен в пустотата. Слънцето беше високо на юг в небето. Далече зад мъжа, свинете му излязоха изпод навеса. Бяха дебели и гладки, лъскави от мръсотията. Всяка от тях беше голяма, колкото фолксваген.

Ричър закрачи напред. Чан закрачи успоредно с него. Мъжът пусна карабината си и вдигна ръце. Ричър продължи да крачи напред. Чан крачеше успоредно с него.

Петнайсет метра. Дванайсет. Десет.

Пет метра.

Мъжът беше вдигнал ръце във въздуха.

В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта.

Ричър не каза нищо. Легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго.

Мъжът заговори пръв.

— Те се бяха отказали от живота си. Със сигурност си даваш сметка за това. Те вече бяха сложили край на живота си. Вече бяха взели решение. Все едно вече ги нямаше. Бяха мои и аз можех да ги използвам така, както намеря за добре. Така или иначе получаваха онова, което искаха. В крайна сметка.

— Според мен не са получавали онова, което са искали — каза Ричър. — Това не е свещеният граал.