Лий Чайлд - Накарай ме

— Готова ли си? — попита той.

Тя не отговори. Двамата се промъкнаха в студиото. В антрето. Във вонята. В малката кухня, пълна с чаши за кафе и бутилки с вода. После зачакаха.

Чуха някакъв шум. Един мъж се подаде зад ъгъла. Като във филм за морски пехотинци.

Двамата продължиха да чакат.

После чуха изстрела. Беше насочен към постройката, която вече беше празна. Изстрелът може би я улучи, а може би не. Във всеки случай Ричър се показа от вратата на студиото и изстреля в отговор половин пълнител. Нямаше никакви очаквания. Нямаше време за елегантни ходове. Но имаше достатъчно време, за да им изпрати едно послание.

„Вашите противници вече са в сградата. Точно където е вашият бизнес.“

Ричър и Чан отстъпиха назад, покрай банята, покрай престилките, през вратата в дъното. Осветлението все още беше включено. Жената в бяло все още беше там. Не беше помръднала от мястото си. Двамата застанаха с гръб към камерите като оператори, които са се обърнали, за да отговорят на някой въпрос на режисьора. И зачакаха.

Сега ловците се бяха превърнали в плячка. А плячката им ги беше подмамила в капана. Така трябваше да се покажат един по един в тесния коридор под светлините на прожекторите. Все едно се изкачваха по двама по стълбището на мотела. Най-добрият им ход беше да не влизат вътре. Никога. Но те щяха да го направят. Нямаха друг избор. Това беше тяхното място. И все още беше тяхното бъдеще. Всички престъпници, с които се беше срещал Ричър — фалшификатори, крадци, убийци и изменници, — до последно вярваха, че има някаква вероятност да им се размине и така да успеят да спасят нещо, ако е възможно. Никой не иска да започва отначало. Специално тези двамата можеха да спасят част от инвентара си. И оборудването. Ричър предполагаше, че камерите с висока разделителна способност са доста скъпи.

Така че единият от двамата щеше да влезе. Но само единият. Изненадата дава резултат само веднъж.

Двамата продължиха да чакат.

Такава е човешката природа.

Появи се свинарят. С големи ръце, широки рамене и дрехи, потънали в мръсотия. Той надникна зад ъгъла, много предпазливо, само да хвърли един поглед. После се притисна обратно към стената. Така че от него да не се вижда нищо. Може би само рамото. Или носа. После отново надникна зад ъгъла, като се показа няколко сантиметра навън от стената.

Ричър го застреля в челото. С едва доловимо натискане на спусъка, което накара автомата да изстреля бръмчаща серия от десет куршума. Играта свърши. И последният от тях очевидно го беше чул, следователно последният от тях вече бягаше. Беше останал съвсем сам. Изведнъж беше станал жертва на първичните си страхове. Изведнъж беше получил възможност да им се поддаде. Нямаше да има никакви свидетели.

Агресивното преследване беше на почит във военните среди, а и двамата нямаха нужда от друго извинение, за да излязат от това място, така че Ричър също се впусна в бяг. Чан веднага го последва.

Двамата прескочиха свинаря, изхвърчаха навън през вратата и завиха наляво, за да заобиколят къщата и да излязат в началото на черния път. Защото именно пътят щеше да бъде крайната цел на мъжа. Нямаше друг вариант. Такава е човешката природа. Това беше единственият изход за бягство. Всичко останало беше пшеница.

Видяха го на двайсет метра пред себе си — тичаше и поглеждаше през рамо, в едната му ръка беше карабината M16, а в другата нямаше нищо. Беше набит, с червендалесто лице и вълниста коса, оформена в абсурдна прическа. С джинси, които изглеждаха колосани. Мъжът стигна до началото на пътя и хвърли поглед през рамо. Те се свиха по-близо до къщата. Мъжът беше сам сред целия пейзаж наоколо. Зад него беше свинарникът, а след това чак до границата на щата Мисури нямаше нищо друго. Пътят беше от дясната му страна. След трийсет километра по него беше Мадърс Рест.

Мъжът спря.

— Можеш ли да го улучиш от тук? — попита Чан.

Ричър не отговори.

— Добре ли си? — попита тя.

— Деветдесет процента — каза той.

И наистина смяташе така. Нямаше му нищо. Нищо конкретно. Нямаше счупени кости или отворени рани. Но нищо не работеше съвсем както трябва. „Мозъкът не е същото нещо като ръката.“

— Как ще го направим? — попита Чан.

Ричър преброи наум. Куршумите, които бяха изстреляни в малката пристройка. Трясък и вой. Колко бяха?

Памет.

Той направи крачка встрани. Мъжът с джинсите и прическата вдигна карабината си.

Изстрел с М16 от двайсет метра разстояние. Теоретично, това беше проблем. Всеки опитен стрелец можеше да го улучи с далекобойно оръжие от двайсет метра разстояние. Това бяха по-малко от четирийсет дължини на цевта на карабина M16. Едва ли не от упор. Но мъжът не беше компетентен стрелец. Вече го беше доказал. При малката постройка. А сега беше тичал. Сега дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше. Сърцето му биеше учестено.