Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Ще излезе — увери го Маги. — Лу е без грешка! Да не мислиш, че искам да вляза в затвора? — Тя направи гримаса. — Каква мисъл само! Но Лу ми обеща, че всичко ще мине добре и аз няма да ида в затвора, така че без съмнение всичко ще бъде наред, Майк. Не се тревожи.

— Лу всъщност не е старец, нали? Когато стане от инвалидната количка, движи се като младеж.

— Той е по-млад от теб, Майк. Просто е голям артист. Не се тревожи.

В този момент чуха, че Брейди влиза във вилата и се насочва право към спалнята.

Когато мина покрай вратата на дневната, той извика:

— Маги, трябваш ми!

Маги се изправи и изтича в спалнята, като затвори вратата след себе си. Брейди седеше пред тоалетката и бързо се дегизираше. Нямаше намерение да се остави Майк да го види как изглежда в действителност. Чувстваше се доста неспокоен по отношение на Майк. Ако нещо се провали и Майк попадне в ръцете на полицията, той може да им даде описание на Брейди без дегизировката, а това не биваше да става.

— Здрасти, скъпи — поздрави Маги и се приближи до него.

Той й махна да стои настрана — беше твърдо решен да се превърне в старец.

— На работа, бебчо! Този мъж от рецепцията Клод Превин. Как вървят нещата с него?

В гласа му имаше нещо, което стресна Маги.

— Да не би нещо да не е в ред, скъпи?

— Стига си плямпала — каза Брейди, докато си лепеше мустака.

— Толкова се е запалил по мен, че всеки момент ще избухне в пламъци — Засмя се Маги. — Сега не е на смяна, нали?

— Не е.

— Можеш ли да му се обадиш?

Маги примигна.

— Имаш предвид сега?

— Разбира се, че имам предвид сега. Не се дръж като празноглава кукла.

— О, Лу защо си толкова раздразнен! — притесни се Маги. — Не зная дали ще мога да вляза във връзка с него. Имам телефонния му номер.

— Къде живее?

— Не ми е казал.

Брейди нервно пое въздух.

— Обади му се! — Той завърши лепенето на мустаците си и започна да състарява кожата на лицето си. — Сега внимавай. Отиваш при него, намираш го където и да е, и го чукаш до пълно оглупяване. Ясно ли е? Когато си го размекнала достатъчно, разбираш къде е сейфът на хотела.

Очите на Маги се разшириха.

— Това как ще стане, скъпи?

— Кажи му, че пациентът ти е голям ексцентрик. Че очаква да получи ценни бижута, които възнамерява да даде на дъщеря си. Иска да знае каква е охранителната система на хотела и мястото на сейфа. Ще иска да инспектира сейфа. Кажи му, че те е страх от него и не искаш да си изгубиш работата. Кажи, че ти създава огромни трудности. Разбираш ли ме?

Маги се замисли за няколко секунди. Брейди сякаш чуваше как цъка мозъкът й.

— Но, Лу, скъпи, не мога ли да му кажа всичко това утре сутринта, когато застъпи на смяна, без да спя с него?

— Не! Когато разбием сейфа, ченгетата ще почнат да задават въпроси. Не искам да бъдеш замесена в тази работа. Превин ще предпочете да си мълчи вместо да признае, че го е ударил на живот с теб.

Маги размисли по въпроса, след това се усмихна:

— Винаги съм знаела, че си ми умник, Лу.

Брейди посочи телефона.

— Обади му се.

Следващата вечер, когато Брейди влезе в ресторанта за морски деликатеси, Ед Хедън вече седеше на една ъглова маса, гризеше черни маслини, с двойно мартини пред себе си.

В момента, в който Брейди седна, към тях се приближи салонният управител.

— Вземи си „Пиле по мерилендски“ — предложи Хедън. — Много е хубаво.

Хедън поръча уиски с лед за Брейди и то пристигна, докато двамата мъже седяха и чакаха мълчаливо.

Брейди отпи от питието и започна:

— Ти каза да действаме, Ед. И действаме.

— Точно както трябва — ухили се Хедън. — Страхотни партньори сме.

Докато сервитьорът се суетеше наоколо, носеше хлебчета и масло, двамата мъже отново замълчаха. Чак когато им сервираха пилето и сервитьорът си отиде, чак тогава Хедън попита:

— Открили сте къде е сейфът?

Брейди си отряза парче пилешки гърди, топна го в купичката с лютив сос и го поднесе към устата си. Сдъвка го, кимна и каза:

— Великолепно!

Хедън не познаваше човек, който да обръща такова внимание на храната като Брейди. Въпреки, че беше съвсем слаб, Брейди обожаваше хубавата храна. Хедън потисна нетърпението си. След като Брейди яде в продължение на пет минути така, сякаш не беше ял цяла седмица, Хедън повтори въпроса си.

— Сейфът?

— Остави ме две минути — каза Брейди, и разряза пилешкото бутче. — Знаеш ли, Ед? — Говореше с пълна уста. — Когато бях дете, гладувах. Сериозно говоря. Късмет беше, ако получех по едно парче плесенясал хляб на ден. Майка ми умря от недояждане. Храната е най-хубавото нещо в живота.