Джеймс Чейс - Приятна вечер

Хедън изгуби търпение.

— Лу! Проклетият сейф! — в гласа му нещо проскърца и Брейди се сепна така, че остави вилицата.

— Маги успя да го изкопчи от онзи тъпанар. Не можеш да се сетиш къде се намира сейфът. Човек би помислил, че е някъде около рецепцията или дори в мазето. Нали?

Хедън изръмжа:

— Къде е?

— На последния етаж, до президентския апартамент. Какво ще кажеш, а?

Хедън смля тази информация, после се ухили.

— Чудесно. Разказвай още.

— Маги свали оня от рецепцията. Разтягала му локуми за това колко е ексцентричен пациентът й. Маги си знае работата, така че Превин бил изцеден докрай. Успяла да уреди той да ни заведе до сейфа, за да мога аз да го огледам. Има един специален асансьор до последния етаж, който води право в помещението със сейфа. Уорънтънови дори не знаят, че помещението със сейфа е на техния етаж. Виж как стават нещата: всяка нощ, преди да си легнат, гости те се обаждат на охраната и предават касетките с ценностите си срещу разписка. Касетките са номерирани и се качват до сейфа със специалния асансьор. Тази услуга се извършва между единайсет вечерта и два след полунощ. След това услугата не се предлага повече. Превин — служителят от рецепцията — треперещ от желание пак да вкара Маги в леглото си, ми позволи да хвърля един поглед. Това е абсолютно против правилата на хотела, но Маги го е подлудила със сексуални обещания за още една нощ. Сейфът изглежда доста специален, но той е моя работа. Истинският проблем е, когато отворим сейфа, как да извадим всички касетки, да ги свалим от последния етаж и да ги изнесем от хотела. По този въпрос трябва да се помисли по-сериозно.

Хедън кимна.

— Ще помисля. — Той продължи да яде, докато размишляваше, после каза: — Срещнах се с Кендрик. Той може да поеме диамантите на Уорънтън. Предлага пет милиона. Значи ще получи за тях шест. Но не е съвсем сигурен какво да се прави с касетките. Ще трябва да се отворят и съдържанието им да бъде оценено. Това ще отнеме време, а ще се вдигне и голям шум. И Кендрик ще е първият заподозрян. Разбирам добре опасенията му. Може би ще трябва да намеря друг канал за касетките.

Брейди направи гримаса.

— Може би ще е по-добре да забравим за касетките и да се съсредоточим само върху диамантите на Уорънтън.

— Ако сейфът се намираше на всяко друго място, а не на последния етаж, тогава сигурно щях да се съглася с теб, Лу. Но в случая това е дар от боговете. Просто трябва още по-внимателно да обмислим нещата. Диамантите на Уорънтън, заедно със съдържанието на касетките, ще донесат на всеки от нас по нещо като осем милиона.

Брейди се замисли. Осем милиона! Какво ли не може да се направи с такава сума!

— Разкажи ми по-подробно за помещението на сейфа и този асансьор — продължи Хедън, забелязал как очите на Брейди светнаха алчно.

— Асансьорът е разположен на предпоследния етаж. Изкачва се един етаж — последния. Вратата на асансьора на предпоследния етаж е прикрита зад врата, на която пише „Служебен вход“. Превин отключи тази врата и Маги избута количката ми в асансьора. Там има ключалка вместо копче. Превин имаше ключ. Пъхна ключа, в ключалката и го завъртя. Така асансьорът се издигна един етаж и ние излязохме в помещението със сейфа. То няма нито врати, нито прозорци, но забелязах, че на тавана има капак, който вероятно представлява спасителен изход при пожар.

Хедън довърши пилето си.

— Добре, Лу, помисли по въпроса. Ти успя ли да разгледаш някоя от касетките?

— Разбира се. Превин ми показа една. Ключалката е съвсем проста работа.

— Ако в сейфа има двайсет касетки, колко време ще ти е нужно, за да ги отвориш всичките?

— Половин час — отвърна бързо Брейди.

— Тогава да предположим, че първо пипнете диамантите на Уорънтън, а след това проникнете в сейфа, отворите всички касетки и изпразните съдържанието им в една торба, затворите касетките, поставите ги по местата им и после отново затворите сейфа. Какво ще кажеш да действате така?

Брейди заразнищва предложението в главата си.

— Ще трябва да се обмисли и да се организира, Ед, но това е идея. Дай ми ден-два да си помисля, а, Ед?

— Ще трябва да поговоря с Кендрик още веднъж — каза Хедън. — Да, вдругиден вечерта. Тогава ще оформим всичко. Става ли?

— Вдругиден вечерта, тук — уточни Брейди, после добави: — Какво ще кажеш за едно парче от оня ябълков пай, дето го ядох онази вечер? Хубав беше.

Когато слънцето започна да потъва морето като ален огнен кръг и над кея се заспуска здрач, Мануел Торес се приближи към рибарската си шхуна. През рамото си бе преметнал платнена торба. Плешивата му глава приличаше на портокал в светлината на залязващото слънце.