Джеймс Чейс - Приятна вечер

Фуентес прокара пръсти през дългата си, мазна коса.

— Ама ти казваш, че той умирал.

— Сега, приятелю, ти започваш да разбираш проблема. Да, след около седмица Педро ще е мъртъв. Анита обича този мъж. Тя е готова на всичко, за да си го върне. — Мануел си отряза още едно парче сирене. — Жените трябва да бъдат разбирани. Аз ги разбирам. Нейният живот е свързан с Педро. Дал съм й дума, че ако тя ни пусне в апартамента на последния етаж, мъжът й ще бъде свободен и ще пътува с нас до Хавана. Направих всичко възможно, за да е сигурно, че те ще пуснат Педро. Имам две бомби, които ще предизвикат такова напрежение, че Педро ще бъде освободен. — Той затвори очи и Фуентес разбра, че станалото силно го измъчва.

Последва дълга пауза, през която Фуентес наблюдаваше Мануел с нарастващо нетърпение, но този едър мъж го плашеше и той нищо не каза.

— Дадох дума на Анита — продължи Мануел, загледан в грубите си ръце на масата. — Обещах й, че Педро ще пътува с нас, ако тя ни вкара в президентския апартамент. Такава беше сделката.

— Зная — каза Фуентес, — но Педро умира.

— Да. Няма съмнение. Така че не може да има сделка между нас с Анита.

Фуентес хвана главата си с ръце.

— Да не искаш да кажеш, че ще изпуснем пет милиона долара, защото една тъпа жена е толкова предана на този негодник, че няма да ни пусне в апартамента на последния етаж, ако разбере, че копелето умира? — кресна Фуентес.

— Точно това ти казвам. Ти не си от хората, които ще го разберат. Аз съм известен като човек, който държи на думата си. — Мануел замълча, взрян в празното пространство, след това продължи. — Тук става въпрос за пет милиона долара. Казват, че всеки човек си има цена. — Мануел избърса потта от лицето си. — Пет милиона долара! С толкова пари много врати, които иначе ще останат затворени за мен, биха се отворили.

— Забравяш моя дял — каза остро Фуентес. Черните, прилични на маслини очи на Мануел останаха безизразни, когато той кимна.

— Да, ти получаваш един милион. Значи четири милиона долара!

— Какво решаваш? — попита Фуентес, а мускулите по охраненото му лице затрепкаха.

— Ще трябва да я излъжа. Ако я излъжа, ще падна в собствените си очи. Да ми се наложи да излъжа един от моите хора е срамна работа. — Мануел стисна юмруци. — Ти мислиш само за пари. Това е нещо, което мога да разбера. Ти си беден човек. Ще трябва да я излъжа, а за мен то е голям удар.

С усилие Фуентес успя да запази самообладание. Искаше му се да изкрещи на Мануел да престане да се държи като тъпанар. На кой му пукаше за Анита? Какво представляваше тя, в крайна сметка? Едно нищо, също като онзи нещастник мъжът й! Но той се сдържа и нищо не каза. Досега никой не бе си позволявал да крещи на Мануел, без да получи юмрук в мутрата.

— Бомбите? — попита той след дълга пауза. — Ще имаме ли нужда от тях при това положение?

— Разбира се. Ще се наложи да разиграем тази лъжа. Тя не е глупава. Ще трябва да я лъжа много предпазливо. — Той се изправи. — Легни си приятелю. След половин час имам среща с Анита. Не бива да губим повече време. Ако Педро умре утре или вдругиден, Анита може да научи за смъртта му и тогава ще се простим с петте милиона. Тя трябва да ни пусне в апартамента вдругиден през нощта.

— Ще ни трябва и оръжие — каза Фуентес.

— Всичко е уредено. Всичко е уредено, но остава да се уреди и участието на Анита в операцията.

Половин час по-късно Мануел напусна шхуната и тръгна по кея, като носеше торбата с двете бомби. Стигна до жилището на Анита, качи се по стълбите и почука на вратата.

Анита рязко отвори. В ярката светлина, която падаше от тавана, Мануел видя, че тя изглежда направо зле. Под очите й имаше тъмни сенки и цялата сякаш се беше смалила.

— Добри новини — каза Мануел и влезе в малката дневна. Очите на Анита светнаха, докато затваряше вратата.

— Педро?

— Да, Педро. — Мануел остави торбата на масата. Дебелите му устни се разтеглиха в лъжовна усмивка. — Идвам от болницата. Приятелят ми там казва, че Педро е дошъл в съзнание и температурата му е спаднала. След два дни ще може да бъде преместен без никаква опасност.

Анита го зяпна.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Той беше толкова зле! Значи след два дни? Не, не е възможно!

— Антибиотиците правят чудеса — изрече Мануел, като се опитваше да избегне изпитателния поглед на Анита. — Моят приятел болницата разправя, че ченгетата опитали да разпитат мъжа ти. Той е добро момче, Анита! Трябва да се гордееш с него. Отказал е да говори каквото и да било. До момента те не знаят кой е той. Така те предпазва.