Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Анита! Какво правиш тук? — попита той.

Тя се насили да се усмихне и тръгна към него.

— Тебе търся — каза тя.

От доста отдавна Доминик си мечтаеше за тази набита, черноока кубинка. От време на време тя му позволяваше да пъха ръка под полата й, като в замяна получаваше остатъците от храна за безработния си съпруг. Закръглените й, твърди бедра го възбуждаха. Бе прекарал много часове мислейки за момента, когато тя ще е негова. И ето я сега, в два и половина през нощта, му казва, че го търси. Толкова голямо бе желанието му да я има, че дори не си зададе въпроса какво прави тя по това време в хотела. Мислеше си само, че щом тя го търси, това може да означава само едно.

Сграбчи я и я притегли към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Повдигна полата й и пръстите му се вкопчиха в стегнатите й бедра.

Анита затвори очи. От пръстите му, впити в нея, направо й се гадеше. Помисли си: Педро, мили мой, това е заради теб. Прости ми! Правя го заради теб.

— Ела в офиса ми — каза Доминик със задавен глас. — Ще бъде хубаво. Ще се любим по най-прекрасен начин.

Той сложи ръка около кръста й и я поведе през кухнята към офиса на главния готвач. Докато вървеше с него, Анита беше уверена, че е намерила сигурно скривалище за бомбата. Сега просто трябваше да държи този мъж в ръцете си, като му дава по малко, но само по малко.

Влязоха в офиса и Доминик затвори вратата.

— Легни на бюрото. Трябва да бързаме — изрече той.

Анита се откъсна от него.

— Не! Не по този начин!

Запотен, с туптящо сърце, Доминик не откъсваше поглед от нея.

— Легни на бюрото! Зная, че ме желаеш! Това е единственият бърз начин. Легни на бюрото!

— Не! Трябва да намерим легло — каза Анита и го отблъсна.

В момента, в който Доминик започна да я убеждава, телефонът на бюрото иззвъня.

Този звук подейства на Доминик като плесница. Всичките му похотливи желания изчезнаха. Даде си сметка какво прави. С тази глупост, ще си провали кариерата! Вгледа се в Анита и сега тя му се стори само една мургава, не особено привлекателна кубинка, а според него кубинците нищо не струваха. Сигурно е бил луд, когато пожела това момиче, което сега отстъпваше назад с огромни, изплашени очи.

Той грабна телефонната слушалка.

— Бъркани яйца, наденички и кафе за двама — нареди мъжки глас. Говореше завалено и на Доминик му стана ясно, че е пиян. — Седми апартамент. — И трясна слушалката.

Доминик махна към една врата в далечния ъгъл на офиса.

— Върви си! Бързо! — и излезе.

Трепереща и благодарна, че няма да се наложи да се подчинява на похотливите намерения на този мъж, Анита отвори вратата и се озова на една бетонирана пътека, която водеше до ресторанта за обслужващия персонал. Пътят й бе познат — напряко зад вилите, към главното шосе за Сийком.

С обувки в ръце, тя безшумно се затича в мрака.

Минаха два дни. През това време полицията продължи да издирва Фуентес и накрая реши, че той наистина е заминал за Хавана.

Педро Сертес продължаваше да е в безсъзнание в интензивното отделение. До леглото му седеше отегчен детектив.

Анита поддържаше връзка с Мануел Торес. Тя продължаваше да изпълнява задълженията си в хотела. Мануел я предупреди да не приближава рибарската му шхуна. Предната вечер се срещнаха в един бар край кея. Тя му каза, че бомбата може да се скрие в сандъка с брашно и след като поразмисли малко, Мануел кимна одобрително. Бомбите не бяха пристигнали още, но Мануел беше говорил е приятеля си и онзи го увери, че пристигат на следващия ден. Мануел й каза че Педро ще оживее.

През тези два дни и Маги, и Майк успяха да получат информацията, която трябваше на Бреиди. Той реши да говори с Ед Хедън, отседнал в „Белвю“ втория хотел след „Спениш Бей“.

Бяха си уредили среща. Хедън резервира маса един тих, скъп рибен ресторант, недалеч от яхт-клуба.

Брейди излезе от вилата без дегизировката си на старец. Беше облечен в ежедневен костюм и шапка. По това време в хотел „Спениш Бей“ бе много оживено. Брейди не се страхуваше, че някои ще го забележи да излиза от вилата. Той забърза по пътеката, която водеше към стоянката за таксита.

Намери Хедън, седнал на усамотена маса да гризе черни маслини с едно двойно мартини пред себе си.

Поздравиха се и Хедън поръча на Брейди пиене. Управителят пристигна с менюто.

— Опитай задушената риба — каза Хедън. — Много е хубава.

Поръчаха задушена риба с миди, след това салонният управител се отдалечи и Хедън попита: