Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Мисля! Мълчи!

Като се върнаха във вилата и дръпнаха завесите, Брейди стана от инвалидната количка, наля си голяма доза уиски и седна в един удобен фотьойл.

— Маги! На работа! Събличай тази престилка, сложи си една обикновена рокля и тръгвай да събира информация. Намери Майк. Искам да говоря с него.

След десет минути Маги напусна вилата, облечена в прилепнала синя рокля, която очертаваше фигурата й в най-малки подробности.

Минаха двайсет минути, през които Брейди чака и размишлява, когато влезе Майк, все още облечен в шофьорската си униформа.

Брейди го огледа. Помисли си, че това е мъж от един съвсем различен свят: суров, дисциплиниран войник и Брейди с изненада осъзна, че всъщност му завижда.

— Влез, Майк. Налей си едно питие. — Той махна с ръка към бутилките на масата.

— Не, благодаря. — Майк затвори вратата, взе си един стол и седна точно срещу Брейди. — Маги каза, че искате да се явя.

— Как се настани?

— Добре. Помещенията за прислугата са много добри. В другия край на парка има ресторант за обслужващия персонал. Току-що вечерях там. Седнах до един от охраната, който тъкмо бе приключил смяната си. Той забеляза, че съм бил в армията. Казва се Дейв Пътнам, и той сержант от запаса като мен. Доста е разговорлив. Другият от охраната тъкмо си тръгваше, когато пристигнах. Той е по-стар от Пътнам и двамата не се погаждат много. Пътнам много се зарадва, че можем да си правим компания.

— Добре — каза Брейди. — Гледай да ви върви приказката, Майк. Искам да разбера повече за една двойка, която видях в ресторанта: господин и госпожа Уорънтън. Тя носеше диаманти, които биха донесли голяма печалба. Опитай се да разбереш дали, преди да си легне, предава диамантите си на охраната да й ги пази в хотелския сейф. Не избързвай, Майк, имаме няколко дни на разположение. Просто си приказвайте с този пазач и в един момент спомени Уорънтън. Кажи, че шефът ти ги познава. Искам внимателно да огледаш двете хотелски ченгета. Доколкото разбирам са костеливи орехи.

Майк кимна. Болката го измъчваше.

— Добре. Пътнам спомена, че ще се появи по-късно довечера. Пак ще си поприказвам с него. — Той се изправи, потискайки болката си. — Ще ида да подишам малко чист въздух. Довиждане — и той се запъти към вратата.

Брейди го проследи с поглед. Изведнъж се почувства напрегнат. Да не би нещо да не беше в ред с този едър, суров на вид военен? — помисли си той. Хлътналите очи, опнатата, жълтеникава кожа, а освен това забеляза ситни капчици пот да избиват по челото на Майк.

Може би беше само една лека треска. Знаеше, че Майк е бил във Виетнам. Сигурно е нещо дребно, което бързо ще мине.

Брейди намръщено се почеса по тила, а мислите му се прехвърлиха върху диамантите на Уорънтън.

Мануел Торес затвори вратата на кабината, бутна масата встрани и вдигна капака на пода. Посегна и помогна на Фуентес да се измъкне от вонящото на риба скривалище.

Фуентес трепереше от страх.

— Какво стана?

— Блъфирах — каза Мануел. — Обаче цялата работа няма да издържи дълго. Можеш ли да плуваш?

Очите на Фуентес се ококориха.

— Да плувам? Мога.

— Може да ти се наложи. С това ченге трудно ще се оправим. Познавам го. Почакай — и Мануел изгаси лампата. Плъзна се от кабината като сянка. Скрит зад една мачта успя да огледа кея. Детективът Джакъби седеше на едно от стълбчетата за привързване на лодките и гледаше право към рибарската шхуна. Ясно, каза си Мануел. Незабелязано се върна в кабината.

— Плувай, приятел — рече той. — След час ще дойдат с разрешително за обиск и ще претършуват шхуната милиметър по милиметър.

— Накъде да плувам? — попита Фуентес с пресипнал глас.

— Не отивай далече. Третата лодка от пристанището. Собственикът е мой добър приятел. Кажи му, че аз те изпращам. По-късно, щом видиш, че прозорчето на кабината не свети, можеш да се върнеш. Няма да има никакъв проблем.

След като Лепски се обади по телефона, на Бийглър му беше нужен повече от час, за да получи заповед за обиск и да изпрати двама детективи в рибарската шхуна на Мануел. Както бе предвидил Мануел, шхуната бе претърсена най-основно. Ако Фуентес се намираше на борда, със сигурност щяха да го открият.

Когато претърсването завърши, Мануел хвърли на Лепски една презрителна усмивка.

— Надявам се, господин Ченге, сега вече сте се убедили, че казвам истината. Моят приятел Фуентес е щастлив със семейството си в Хавана.

Лепски го погледна ядосано и с тежки стъпки мина по мостчето.