Джеймс Чейс - Приятна вечер

— За кубинците. Има много приятели, които го посещават на шхуната. — По-младият повдигна рамене. — За кубинец, струва ми се, че е доста важен.

Лепски благодари на двамата пазачи, заедно с Джакъби тръгнаха по брега.

— Ще идем да хвърлим един поглед на Торес — каза Лепски.

Пътят бе дълъг и уморителен, край закотвените луксозни яхти, към онази част от кея, където бяха рибарските лодки и корабчета. И двамата се потяха в нощта, Лепски бе в отвратително настроение.

Една ниска, мургава кубинка мина край тях, хвърли им подозрителен поглед, после извърна глава.

Никой от детективите не знаеше, че тя е жената на Педро Сертес. Взеха я за някоя от проститутките край кея.

Намериха шхуната на Мануел, закотвена на трета стоянка, между две лодки за вадене на миди. Мостчето бе прибрано, но прозорчетата на предната кабина светеха.

С полицейски глас Лепски изрева:

— Отваряй, Торес. Полиция!

Мануел и Фуентес тъкмо се чукаха с чаши, за да циментират договора си, когато гласът на Лепски ги накара да разплискат питиетата си.

Фуентес стана жълто-зелен и очите му помътняха от страх.

— Полиция!

Мануел го потупа по ръката.

— Остави на мен. — С бързи движения той бутна масата встрани и вдигна един капак на пода. — Слизай долу и мълчи. Всичко ще бъде наред. Остави на мен.

Докато Фуентес слизаше в тъмната дупка, пропита с миризма на застояла риба, Мануел излезе на палубата.

— Ти ли си Торес? — излая Лепски.

— Така се казвам — каза Мануел тихо. — Какво има?

— Искаме да говорим с теб.

Мануел спусна мостчето, пъргаво скочи на кея и се озова лице в лице с Лепски, който размаха значката си.

— Къде е Роберто Фуентес? — попита той.

— Искате да кажете моят приятел, Роберто Фуентес? — попита Мануел и се усмихна.

— Чу ме какво те питах! Търсим го за съучастие в убийство. Знаеш ли къде е?

— Съучастие в убийство? — Мануел се направи на изненадан. — Аха! Това обяснява всичко. Разбрах аз, че нещо не е в ред.

— Какво си разбрал?

— Приятелят ми се обади снощи. Изглеждаше много възбуден. Каза ми, че трябва незабавно да отпътува за Хавана. Помоли ме да му дам пари на заем. Аз помагам на приятелите си, така че му дадох сто долара. Когато приятелите ми са в беда, аз не задавам въпроси. И вие, господин Ченге, сигурно бихте действали по същия начин, ако приятелите ви са в беда. — Мануел явно се забавляваше, гледайки обърканото изражение на Лепски. — Така че, приятелю, Роберто Фуентес се качи на един кораб и семейството си в Хавана.

— Кой кораб? — просъска Лепски.

— Откъде да зная? Той има приятели на пристанището. Много от тях се занимават с риболов. Някои пътуват до Хавана по работа. Ние кубинците си помагаме. — Мануел вдигна рамене. — Корабът? Откъде да зная?

Лепски пристъпи напред и потупа Мануел по гърдите.

— Аз пък мисля, че Мануел е на твоето продънено корито. Мисля, че лъжеш.

— Господин Ченге, мен ме познават на пристанището като човек, който държи на думата си. Можете да претърсите бедния ми дом — каза Мануел. — Уверявам Ви, че Фуентес в момента е с родителите си в Хавана. Вие, разбира се, имате заповед за обиск, нали? Доколкото ми е известно тя е необходима формалност.

Лепски разхлаби вратовръзката си.

— Слушай сега, умнико, да не се окажеш обвинен в укриване на съучастник в убийство.

Това може да те прати в затвора от пет до десет години. Питам те още веднъж: Фуентес на твоята шхуна ли се намира?

Мануел поклати глава.

— Той вече е в Хавана. Аз съм човек, който винаги казва истината. Питайте когото поискате от кубинците. Може и без разрешително за обиск. Елате вътре. Претършувайте убедете се сами. Аз съм от хората, дето винаги казват истината.

Лепски се поколеба. Ако се качеше на шхуната и не намереше Фуентес, това любезно копеле можеше да се оплаче на кмета: посегателство върху правата му. Лепски нямаше намерение да се замесва в такава каша. Реши първо да докладва на шефа си.

— Трябва да си лягам, господин Ченге — Продължи Мануел. — Аз съм трудов човек. И вие трябва да си лягате. Желая ви лека нощ.

— Може и да казва истината — реши Джакъби.

— Колкото аз съм Грета Гарбо — просъска Лепски.

Тази вечер на Мария Уорънтън много й се щеше да се изфука. За изненада на Уилбър, тя заяви, че ще вечерят в ресторант „Императрица“, който бе само за гости на хотела, далече от музиката, богатите туристи и със самостоятелна тераса.

— Но той ще бъде пълен със старци — каза Уилбър, докато се бореше с вратовръзката си. — Не искаш ли да идем на някое по-весело място, където можем да потанцуваме.