Джеймс Чейс - С ухо на земята

След двадесет минути Хари приключи с баланса си. Беше много доволен, че има печалба. Сгъна си вестника и каза: „Лека нощ на всички“ и си легна.

Щом чу да се затваря вратата на спалнята на Хари, Джилда почувства, че кръвта й потича по-бързо по тялото. По телевизията вървеше някаква скучна сапунена опера. Джилда погледна през отворените врати към терасата. Джони седеше там, с крака на железния парапет, невъзмутимо загледан надолу. Тя се изправи, изключи телевизора и се запъти към терасата. Беше облечена в бял клин и червена блуза без гръб. Кестенявата й коса се спускаше свободно върху раменете. Съзнаваше, че изглежда много привлекателна и това й даваше увереност. Спря недалече от Джони, сложи ръце върху парапета и се загледа към пристанището. Джони с нищо не показа, че я е забелязал. Тя почака малко и каза:

— Какво ще правиш с парите, като ги вземеш?

— Още не съм ги взел.

— Представи си, че си. Какво ще правиш с тях?

Той я погледна.

— Защо искаш да знаеш?

Тя се обърна към него.

— Защото ми е интересно.

— Е, добре. Щом ти е толкова интересно, ще ти кажа. — Той извади от джоба си пакет цигари. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря.

— Ще си купя един гараж. — Той си запали една цигара и издуха дима към отрупаното със звезди небе. — Вече съм се уговорил за един. Специализиран е за състезателни коли. Сега не печели много, но то е защото оня, дето го държи, не разбира много от тия коли, а аз разбирам. Мога да направя големи неща там.

Джилда почувства лека тръпка на ревност. Тия мъже, винаги имаха разни планове. За Бога, някакъв си там гараж.

— Къде се намира? — попита Джилда с неискрен интерес.

— В един малък град Кармел на тихоокеанското крайбрежие.

Тя различи мечтателната нотка в гласа му и се подразни.

— Не се вживявай толкова, че парите може и да не ги вземем — каза кисело Джилда.

— Заслужава си да се опита.

Последва дълга пауза. Тя забеляза, че той отново се заглежда към пристанището, и каза рязко:

— Явно не искаш да знаеш какво ще правя с моя дял, нали?

Джони изтръска пепелта от цигарата си през парапета.

— Не чак толкова. Сигурно ще ги похарчиш. Жените винаги си харчат парите.

— Да, така правят обикновено. — На Джилда й се прииска да го докосне, но се въздържа.

Джони изведнъж я погледна в очите. Погледът му се плъзна от главата до петите й и обратно.

Джилда почувства, че зърната на гърдите й настръхват от начина, по който я оглежда. Опита се да издържи на погледа му, но не успя и обърна очи в друга посока.

— Искаш ли да си легнем заедно? — попита той.

Прииска й се да изкрещи: „Разбира се, че искам! Какво си седнал тука като някаква проклета кукла? Защо не ме сграбчиш… Аз съм тук, за да бъда сграбчена!“ Гласът й потрепера от смущение и гняв, когато високо каза:

— Това ли казваш на всяко момиче, което срещнеш?

Той се ухили. Очите му не преставаха да шарят по тялото й.

— Така се пести време. Е, искаш ли, или не искаш?

— Не, не искам — каза Джилда вбесена и тръгна да влиза вътре, но спря, защото го чу да си мърмори нещо. — Какво казваш?

— Казвам, да не ме будалкаш? — повтори Джони и се разсмя.

— О-о! Мразя те.

— Също като в някой глупав сериал. Май че гледаш много телевизия.

Тя избяга в стаята си и затръшна вратата.

На следващата вечер малко след десет и половина напрежението на Марта и Хари се беше нагорещило до червено. Те седяха на терасата и чакаха. Хари пушеше пурата си прекалено бързо и тя гореше накриво. Марта гризеше едно бутче от пуйка. От време на време го оставяше в чинията, за да си изтрие пръстите в една салфетка, и после го грабваше отново.

— Престани да си гледаш часовника! — каза рязко Хари, след като току-що си беше погледнал своя. — Изнервяш ме.

— Ти се изнервяш! А аз какво да кажа?

— Виж какво, Марта, хайде да не се паникьосваме. — Хари правеше отчаян опит да успокои собствените си обтегнати нерви. — Няма ги едва от два часа и половина.

— Мислиш ли, че ченгетата са ги хванали — каза Марта, наведе се напред и размаха бутчето от пуйка. — Този Джони! Може да ни създаде големи проблеми. Много е устат. И се отнася много зле с мене.

Хари погледна с отвращение горящата си накриво пура и я смачка в големия стъклен пепелник.

— Напразно се вълнуваш толкова. — Опитваше се да овладее гласа си. — Може да има проблеми с онази ключалка.

— Но нали Аби каза, че Джони можел да се справи с всяка ключалка.

— Е, нали го познаваш Аби…

Марта захапа сочното и тъмно на цвят пуйче месо и задъвка, взирайки се към светлините на града: