Стюарт Уудс - Бялата стока

Светлините се приближаваха и Блуи се изкачи на шестдесет метра. Прелетяха над някакъв плаж и самолетът започна стръмно да се изкачва.

— Там пред нас има планина, висока два километра и седемстотин метра — каза Блуи.

— Няма ли да забележат чужд самолет в Хаити? — запита Кат.

— О, разбира се — отговори Блуи, — сега сме фиксирани от радарите на американската отбрана, но те ще ни помислят за излитащ хаитянски самолет. Виждат ни и на радарите в Хаити, ако някой от операторите е буден, в което се съмнявам. Там няма военновъздушни сили. Хич да не ти пука!

След като отминаха острова, Блуи настрои автопилота да поддържа височина от два километра и седемстотин метра. Понижи мощността на двигателя и зададе нови ширина и дължина.

— Дадох координатите за Айдълуайлд. Ще пристигнем там след около шест часа. Ще имаме прозорец между седем и тридесет и осем часа. За по-голяма сигурност заложих допълнително половин час в плана.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако пристигнеш рано или късно на Айдълуайлд, когато се опиташ да кацнеш, стрелят по самолета ти. Много са докачливи — бодро обясни Блуи.

— Ясно. Летял ли си често дотам?

— Около дванадесет пъти съм отивал и съм се връщал.

— Те как ще разберат кои сме ние?

— Имаме си код. Айдълуайлд е Браво 1, а ние сме Браво 2. Ти как се запозна с Карлос?

— Имахме общ познат. А ти как се запозна с него, Блуи?

Блуи се засмя.

— Пръсках реколта в Куба през петдесет и девета. Батиста беше все още на власт, но Фидел и веселата му дружинка натискаха яко. Много чужденци и кубинци напускаха страната, но аз реших да поостана. Имаше пари, пък и аз бях млад и глупав. Един ден както си зареждам самолета с гориво, някакъв въоръжен селянин дойде и ме попита дали не искам да изкарам малко пари. Говореше с американски акцент. Помислих си и му казах, че искам. Даде ми, значи, един фотоапарат и ми каза, че иска малко снимки на един плаж близо до тръстиковото поле, което пръсках. Искаше ги от по-малко от тридесет метра. Обектът беше на стотина метра откъм сушата. Минах два-три пъти, направих снимките и ми платиха. Пихме с него по две бири. Сработихме се. А плажът се казваше Байя де кочинос. Свинския залив.

Блуи си наля малко супа от термоса, който Спайки им беше дал, и продължи:

— Когато Кастро се развихри, аз отлетях със самолета в Кий Уест. Може да се каже, че го освободих от комунистите и започнах малък бизнес във Флорида. Пръскането ми беше омръзнало, когато един ден, две години по-късно, ми се обади Карлос. Един бог знае как ме е намерил. Докато се усетя, заминах за Гватемала, където обучаваха кубинци от отряда за Свинския залив. По време на инвазията пусках материали на плажа от един ДЦ–3. Не беше от най-приятните неща, които съм вършил, пък и получих парче шрапнел в задника. Изоставих самолета в океана и ме прибраха с един десантен катер. Карлос ме чакаше, когато ме качваха на кораба. Оттогава се появява от време на време с по някоя и друга работа за мене. Парите винаги са добри.

— Значи е от ЦРУ? — запита Кат.

— Мислиш ли? Никога не ми е показвал документите си. От него получавам само парите, а те винаги са били истински и затова не съм задавал въпроси. Той е добър човек.

— И аз мисля така — каза Кат. — С мен също се държи добре.

— Спи ли ти се?

— Шегуваш ли се? Адреналинът ми още не е паднал от това ниско летене.

— В такъв случай поеми самолета за малко, а аз ще поспя. Просто наглеждай налягането и температурата на маслото и на цилиндровите глави. Ако нещо се отклони от зеленото — посочи Блуи към уредите — или ако нещо те разтревожи, събуди ме.

Той наклони назад облегалката и захлупи шапката върху очите си.

Кат огледа таблото. Нямаше много работа, когато лоранът управляваше самолета. Изяде един сандвич. Пи кафе. Двигателят бучеше монотонно и уредите не помръдваха. Луната изгря и се отрази в морето като сребро на син фон. Звездите висяха в безоблачното небе над тях. Кат се радваше, защото правеше каквото беше по силите му. Радваше се дотолкова, доколкото можеше да изпитва такова чувство след потъването на яхтата. Наслади се на момента, в който образът на Джинкс изплува в съзнанието му. Понякога му се явяваше кървавият отпечатък, макар да знаеше, че онова тяло не беше на Джинкс. Чудеше се кое ли бе онова бедно момиче и защо го бяха убили заедно с Кейти. Не виждаше никакъв смисъл и това го тревожеше. Дали гласът по телефона беше на Джинкс? Дали не беше потънала с Кейти и „Катбърд“? Не рискуваше ли живота и парите си в безсмислено търсене на едно момиче, което не може да бъде намерено, защото е на дъното на морето?