Стюарт Уудс - Бялата стока

— Колко?

— Ами модификацията във Флорида ще достигне няколко хилядарки, ще трябва да подкупваме доста хора на юг от границата, а в Амазония и Гуахира не вземат чекове на „Американ експрес“. Ще купуваме стоки и услуги от хора, които са свикнали да работят с клиенти, които плащат с шепи, пълни със стодоларови банкноти. Няма да е добре да не ти стигнат парите там.

— Мога да уредя банката да ми изпрати каквото ми е нужно.

— Ще бъдем в места, където това няма да е удобно или дори възможно.

— Добре тогава. Колко?

Блуи сви рамене.

— Ами смятам, че трябва да имаш стотина хиляди като джобни пари, за да могат хората да те приемат сериозно. Освен това говорим и за вероятен откуп, нали? Ако намерим дъщеря ти жива, може да трябва да я откупите от този, който я притежава.

— Разбирам — каза Кат, защото не знаеше какво друго да каже.

Кат имаше пред себе си три напрегнати дни. Плати за самолета, а след това се срещна с шурея си.

Бен слушаше мълчаливо.

— Кат, това е откачена работа, но на твое място бих направил същото. Нямаш друг избор, нали?

— Благодаря ти, Бен — отговори Кат. — Все още имаш моите пълномощия. Прави каквото смяташ, че е най-добро за бизнеса.

— Имахме две проучвания за изкупуване. Това ще означава страшно много пари за запасите ни.

— Прави каквото сметнеш за добро, но не ме обвързвай с трудов договор. Не съм сигурен, че ще мога да се съсредоточа отново върху бизнеса.

— Разбирам — каза Бен.

— Ще ти се обадя оттам, когато имам възможност.

— Добре. Ще ти предам, ако има нещо важно в пощата.

Кат се срещна с адвоката си и си направи ново завещание. Остави всичко на Джинкс. В случай че не е жива, направи голямо дарение на университета, в който беше учил, а останалото получаваше Бен. Изрично изключи сина си от завещанието.

На път към дома си той спря в един магазин за фотоапарати и купи здрав алуминиев куфар за камера с шифрови ключалки. На размери беше колкото дипломатическо куфарче. Като се прибра у дома, наряза един вестник на сто малки парчета, измери ги и направи няколко изчисления. Беше изненадан от резултата. Обади се на брокера си и му даде нареждане за продаване заедно с кратки, твърди инструкции. След това се обади до банката си и поиска да разговаря с президента.

— Канцеларията на мистър Авери — каза секретарката.

— Казвам се Уендъл Катлидж. Бих искал да разговарям с мистър Авери.

— По какъв въпрос, господине? Мистър Авери познава ли ви?

— Ще обсъдя каквото има с него. Не сме се запознавали.

Секретарката стана нахална.

— Боя се, че мистър Авери е на събрание. Ако оставите телефонния си номер…

— Имам делова сметка във вашата банка. Името на компанията е „Принттек“. Моля ви, идете и кажете на мистър Авери, че мистър Катлидж иска да разговаря с него спешно.

— Много съжалявам, но…

— Не ме карайте да идвам до канцеларията му.

— Моля, почакайте — каза ядосано секретарката след кратко мълчание.

След малко по телефона се чу мъжки глас.

— Мистър Катлидж? Кат Катлидж? — Мъжът беше чел „Форчън“ и „Форбс“ 10 10 Бизнес списания. — Б.пр. . — Съжалявам, че трябваше да чакате. С какво мога да ви помогна?

Кат доказа самоличността си с номера на сметката на „Принттек“. Обясни на банкера с какво може да му помогне, като му каза да се обади на домашния телефон, вписан на сметководните книги, за да сверят инструкциите.

Мъжът се чувстваше неловко.

— Мога ли да ви запитам… разбирате, мистър Катлидж, че по закон този вид сделка трябва да бъде докладвана на федералното правителство.

— Разбирам. Ще бъда при вас утре в единадесет.

Банкерът все още настояваше:

— Знаете, че тези неща отнемат време.

— Мистър Авери — каза Кат, вече ядосан, — имате почти двадесет и четири часа. Аз искам само да осребря един чек. Ще бъда в канцеларията ви утре сутринта в единадесет.

— Да, сър — отговори банкерът.

Точно в единадесет на следващия ден Кат се представи в банката. Авери го заведе в канцеларията си, а след това в една съседна зала за събрания. На края на масата стояха още един банков служител и униформена охрана.

В средата на масата имаше купчина пари.

— Двадесет хиляди стодоларови банкноти — каза Авери, като в гласа му все още имаше съмнение. — Опаковани са в пачки по петстотин, както желаехте. Искате ли да ги броите?

— Не — отговори Кат.

— Има някои документи за подписване.

Кат постави куфара на масата, отвори го и каза на охраната: