Стюарт Уудс - Бялата стока

— Да те закарам ли до летището?

— Не. Наел съм кола.

Кат също стана.

— Преди да си тръгнеш, трябва да се запознаеш с Джинкс и Мег. Най-вече с Джинкс.

Поведе Дръмънд през верандата. Видяха двете жени, които играеха тенис на корта под тях.

Дръмънд спря и хвана ръката на Кат.

— Това е достатъчно — каза той.

— Не желаеш ли да се запознаеш с нея? — запита Кат.

Дръмънд успя да се усмихне.

— Ако не възразяваш, не. Само исках да я видя.

Погледа Джинкс, след което се обърна и влезе в къщата, бършейки очите си.

Кат тръгна след него.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Гласът на Дръмънд потрепери.

— Достатъчно ми беше да я видя — каза той.

Кат стоеше на вратата и гледаше към Дръмънд, който отиде до колата си, седна в нея и замина. Влезе в къщата, отиде на верандата и застана на мястото, където беше стоял Дръмънд. Гледаше как Джинкс изпраща една топка и си помисли, че той беше прав. Достатъчно беше да я види.

При събирането на материалите за тази книга ми помогнаха много хора. Особено съм благодарен на: Робърт Корам за контакта, който осъществихме, и за това, че ми предаде знанията си за Колумбия; на Джон Форд за същото; на Том Съсман за това, че ми довери много неща за Вашингтон; на Нанси Соверверг, от канцеларията на сенатор Едуард Кенеди, за това, че ме запозна с хора, които ми помогнаха; на Лий Питърс от Държавния департамент за полезните му съвети относно Колумбия и за това, че ме представи в Американското посолство в Богота; на д-р Хосе М. Вергара-Кастро, президент на Asociacion Colombiana da Aviation Civil General за любезното му съдействие при намирането и наемането на самолет; на Родриго В. Мартинес Торес за превъзходната разходка из Картахена, особено из стария град, и за това, че като юрист сподели с мен познанията си за търговията с наркотици в Колумбия; на Марибел Порас Джил, която ми беше втори пилот, радиооператор, навигатор, преводач, свръзка с колумбийската полиция и най-вече съм признателен за приятната компания; на Кандис Кънингам, пресаташе в Американското посолство в Богота, за това, че ме представяше, за съветите й от всякакъв тип и за доживотния запас от най-хубавото колумбийско кафе; на Морис Джейкъбс, служител на отдела за културната дейност, и на Тереса Боканегра, съветничка на посланика на САЩ по въпросите на колумбийското законодателство — за съветите им; на Джон Столман, началник на Отдела за борба с наркотиците в посолството в Богота, а в момента щастлив пенсионер във Флорида, за подробните сведения за търговията с наркотици в Колумбия; на Мария Аранго за ценните разговори за живота в Колумбия; на подполковник Дейвид Мейсън, военен аташе в посолство в Богота, за съветите му относно условията на летене в Колумбия; на Бил — колумбийски американец, шофьор на такси в Кали, за прекрасната обиколка и споделения опит; на Дан Спейдър, старши служител от „Моол Еър Инкорпорейтид“, за страховитото возене в един самолет „Моол лунар рокет“; на „Гибсън Амстътс“ за това, че ми разкри подробности за летателната практика на търговците на наркотици; особено много на Марк Съдърланд, който има смелостта да лети с мен из цяла Колумбия, за приятната му компания; на агент Грегъри Лий от Агенцията за наркотиците, от когото получих информация за работата й.

Също така съм изключително благодарен на: редакторката ми, Лори Листър, за проникновения й поглед и безгрешния й усет, и на нейния помощник, Скот Корнголд, за това, че движеше нещата; на Майкъл Корда за ентусиазма му; на моя агент Морт Янклов и на неговата съдружничка, Ан Сибалд, както и на всички в „Мортън Янклов Асоушиейтс“ за вярата им и усилената им работа.

Макар че съм бил инструктиран и съветван от много официални лица, те не носят отговорност за точността на мненията в настоящия роман, нито за възгледите, които съм изложил в книгата. Писателят трябва да бъде правдоподобен, но не и достоверен, и аз интерпретирах информацията, така че да ми служи при разказа.

Накрая трябва да се извиня на приятеля си Бен Фулър за това, че използвах външния му вид при пресъздаването на най-ужасния ми герой:

Известно ми е, че „Белият товар“ е име и на филма от 1942 год. с Хеда Ламар в главната роля. Нея я помнят с безсмъртната реплика „Аз съм Тонделайо“, която, както казва Полин Кейл, „… послужи на цяло поколение изпълнителки“. Това беше твърде хубаво заглавие, за да го подмина.

Написването на книгата си има и тъжна страна, защото нещата в Колумбия са толкова лоши, колкото съм ги обрисувал, а може би и по-лоши, и няма изгледи да се подобрят. Колумбия — страна с изключителна природна красота, в която живеят мили и приятни хора — е обсадена от търговците на наркотици. Единственото, на което човек може да се надява, е, че куражът на народа и правителството ще съществува дотогава, докогато тази сган бъде вкарана в затворите, изгонена или пък докато се самоунищожи.