Пол Ливайн - Адвокат в леглото

— Повечето хора могат. Боби, защо според теб вуйчо ти е толкова внимателен?

— Нямам представа, но ми харесва — момчето излапа едно парче папая. — Може ли да ти подавам днес, вуйчо Стив?

— Веднага щом се върнем от моргата.

— Супер! Мога ли да гледам аутопсия?

— Не. Само ще се срещнем с доктор Линг.

— Това било значи — каза Виктория. — Ще се опитваш да подкупваш свидетели.

— Виж, имам право да разговарям със свидетелите ти.

— Не искаш да кажа на доктор Линг да те отсвири, нали?

— Доктор Линг така и така няма да говори с вуйчо Стив — заяви Боби. — Доктор Линг го мрази.

Стив обърна втория омлет. Този път ръката му потрепери и сиренето се разтече върху тигана.

— Не, не ме мрази, хлапе.

— Чух я да казва, че иска да ти изтръгне сърцето.

— Тя е патоанатом. Това беше професионално изказване.

Малко преди да срещне Виктория, Стив беше имал кратка връзка с доктор Мей Линг. Познаваше я от години от съда, но се бяха сближили след една маратонска нощ на покер с шумна група детективи от отдел „Убийства“, доктори от Спешното и заместник патоанатоми. Стив се беше възхитил на способността на Мей да стои с непроницаемо изражение, докато блъфира, прегръща или вади парче от куршум от някой далак. Беше отдадена на работата си и често след някоя престрелка от кола в Либърти Сити отменяше среща за вечеря.

И беше абсолютно на страната на обвинението. Непрекъснато се дразнеше от съдебните маймунджилъци на Стив в полза на обвиняемите. Чашата преля, когато той я подложи на кръстосан разпит по време на процес за убийство и изтъкна, че е извършила аутопсията на сутринта, след като е изпила две бутилки „Совиньон Блан“ и е прекарала нощта в чуждо легло. Нямаше нужда от частен детектив, за да се сдобие с информацията, тъй като сам беше доставил и виното, и леглото. На излизане от съдебната зала Мей наистина беше заявила, че с радост би направила аутопсия на Стив, докато още диша.

— Винаги знаех кога доктор Линг е останала да преспи — продължи Боби. — Къщата миришеше на формалдехид.

— Наричаше го „парфюмът на смъртта“ — додаде Стив, — но на нея й миришеше на рози.

— Вуйчо Стив, с бая откачалки се срещаше пр. В.

Което значеше „преди Виктория“, Стив го знаеше.

Виктория си наля кафе.

— Не очакваш доктор Линг да опровергае доклада от аутопсията си, нали, Стив?

— Искам да ми уточни едно-две неща.

— Ако държи скалпел — намеси се Боби, — знам какво ще иска да ти уточни.

Окръжната морга бе червена и тухлена и приличаше на училище. Намираше се на „Боб Хоуп Роуд“. Обикновено събота сутрин доктор Мей Линг се оправяше с бумагите, натрупали се през седмицата заедно с труповете. Но днес беше кацнала на един висок стол в безупречно чистата лаборатория и внимателно почистваше петънца по някакъв череп.

— Здрасти, Мей! — провикна се Стив.

Тя се извърна и го погледна със същото непроницаемо изражение, което използваше и когато залагаше всичко на последната карта. Мей беше дребна жена с къса тъмна коса и лице с остри скули и дребни черти. Това, плюс тъмните очи, й придаваше вид на миеща се мечка. Бялата й лабораторна престилка направо хрускаше.

— Как е любимата ми майсторка на канута? — попита Стив.

Нито усмивка. Нито нищо.

— Боби — продължи той, — казвал ли съм ти, че доктор Линг никога не е имала жив пациент?

Боби извъртя очи.

Без да обръща внимание на Стив, Мей се усмихна на момчето и вдигна черепа.

— Боби, знаеш ли какво правя сега?

— Черепът има две различни мрежовидни фрактури. Искаш да разбереш коя е причината за смъртта, защото — само предполагам — двама души са ударили мъртвеца.

— Ти си много умно момче — Мей постави черепа върху плота и се обърна към Стив. — Какво те води тук в събота сутринта, адвокате?

— Същото, което и теб. Търся справедливост.

— Ако е делото на Наш, в доклада ми от аутопсията е описано всичко. Нямам какво да добавя.

— Ще те подложа на кръстосан разпит другата седмица. Не искаш ли да поговорим предварително?

— Разбира се. За предпочитане без вино.

За няколко минути Стив й обясни какво желае. Илюстрациите в доклада от аутопсията показваха къде се намират раните на Сандърс. Сачмите от първия изстрел бяха пръснали седалищния мускул на бедрото и се бяха забили в костта. Но феморалната артерия не беше засегната. Въпросът на Стив беше прост и директен.

— Първият изстрел щял ли е да убие Сандърс?

— Знам какво целиш — отвърна Мей. — Искаш да кажа, че първият изстрел е осакатил Сандърс, но е нямало да го убие. После ще се опиташ да убедиш съдебните заседатели, че Гризби е виновен за смъртта на Сандърс, като е стрелял без нужда втория път.