Томас Харис - Ханибал

Чуваме от гърлото му да се изтръгва тънък усилващ се крясък, който притихва внезапно като музиката. Седи дълго с наведена над клавишите глава. Става безшумно и излиза от стаята. Не е възможно да разберем къде е в тъмната къща. Вятърът отвън набира сила, гаси свещите с порив, после свири в струните на клавесина в мрака — ту случаен тон, ту писък от далечни времена.

Изложението „Оръжия и ножове от Средноатлантическия регион“ в аудиторията на Военния мемориален комплекс. Огромна площ, покрита с маси, равнина от оръжия, предимно пистолети и бойни карабини. Червените точки на лазерните мерници проблясват по тавана.

Малцина истински любители на живота сред природата посещават подобни изложби на оръжия, защото не са по вкуса им. Сега огнестрелните оръжия са черни и изложбите на оръжия са мрачни, безцветни, безрадостни като вътрешния пейзаж на много от онези, които ги посещават.

Погледнете тълпата — навъсена, гледаща накриво, гневна, като увита в яйчена черупка, с насмолени сърца. Тези хора най-много застрашават правото на гражданина да притежава огнестрелно оръжие.

Оръжията, които им допадат, са нападателни карабини за масово производство, евтино направени от калъпи, за да осигурят огнева мощ на невежи и необучени войски.

Сред бирените шкембета, увисналите бели тлъстини на въоръжаващите се домоседи, крачи доктор Лектър, величествено слаб. Огнестрелните оръжия не го интересуват. Отива веднага при щанда на водещия производител на ножове, който присъства на изложението.

Името на търговеца е Бък и той тежи сто и петдесет килограма. Бък продава най-различни уж старинни мечове и копия от средновековието и варварските времена, но излага и най-добрите истински ножове и гумени палки, така че доктор Лектър бързо съзира повечето от нещата в списъка си — неща, които се е наложило да зареже в Италия.

— Желаете ли нещо? — Бък има дружелюбни бузи, дружелюбни устни и жлъчни очи.

— Да. Искам онази харпия, ето там, един прав „Спайдърко“ с назъбено десетсантиметрово острие и онзи сгъваем нож за дране в дъното.

Бък събра нещата.

— Искам и хубавия трион за рязане на дивеч. Не този. Хубавия. Може ли да пипна тази плоска кожена палка… черната… — Доктор Лектър оцени пружината в дръжката. — Ще я взема.

— Нещо друго?

— Да. Искам „Спайдърко Сивилиан“, но не го виждам.

— Малко хора знаят за него. Зареждам само по един.

— Аз не искам повече.

— Редовната му цена е двеста и двайсет долара. Аз ви го давам за сто и деветдесет с канията.

— Добре. Имате ли кухненски ножове от въглеродна стомана?

Бък поклати масивната си глава.

— Ще трябва да търсите на старо по вехтошарските сергии. Аз лично оттам си купувам. Могат да се точат върху дъното на чиния.

— Опаковайте ми ги и ще дойда след пет минути да ги взема.

Малцина искаха от Бък да прави опаковки и той започна пакетирането с повдигнати вежди.

Всъщност това изложение не беше изложба, а базар. Имаше няколко маси с прашни оръжия от Втората световна война, които започваха да изглеждат древни. Можеха да се купят карабини М-1, противогази с напукани стъкла, манерки. Имаше и щандове за нацистки оръжия. Човек можеше да купи дори истинска кутия с „Циклон Б“, ако е по вкуса му.

Нямаше почти нищо от Корейската и Виетнамската война и съвсем нищо от „Пустинна буря“.

Много от посетителите бяха с маскировъчни дрехи, сякаш само за малко се бяха върнали от фронтовата линия, за да посетят изложбата, маскировъчни дрехи имаше и за продан, включително пълен костюм за максимално прикриване на снайперист или ловец с лък — голяма част от изложението беше посветена на ловните лъкове и арбалети.

Докато разглеждаше маскировъчния костюм, доктор Лектър усети, че току зад гърба му има униформи. Взе ръкавица за стрелба с лък и се обърна, за да разгледа емблемата на производителя на светлината. Видя, че двамата полицаи край него са от Отдела за дивеч и риболов на щата Вирджиния, който имаше щанд, посветен на опазването на природата.

— Дони Барбър — каза по-възрастният от двамата горски и посочи с брадичка. — Ако някога успееш да го изправиш пред съда, обади ми се. Много ми се ще да извадя този кучи син от гората веднъж завинаги.

Бяха вперили погледи в мъж на около трийсет в другия край на изложението на лъкове. Беше с лице към тях, гледаше видеозапис. Облечен бе в маскировъчен костюм, завързал якето си на кръста за ръкавите. Кафявата памучна фланелка беше без ръкави, за да се виждат татуировките му, а на главата си носеше обърната наопаки бейзболна шапка.