Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Много си права. — Мичъл се приближи до една от конзолите, махна на техника, който се занимаваше с нея, да се отмести, и вкара няколко команди в компютъра. На картата се появиха още символи: група от зелени кръгове и червени триъгълници в открития океан между Русия и полярните ледени блокове.

— Червените символи са руските бойни кораби.

— Червените руснаци? Боже, колко оригинално!

— Не съм избирал аз цветовете. Но зелените символи са двата наши самолетоносача в Арктическия океан, „Ентърпрайс“ и „Джордж Вашингтон“. Знам, че през последната седмица едва ли си гледала CNN, но сигурно си спомняш, че руснаците са доста войнствено настроени в своите териториални претенции към полюса. Там има много петрол и газ, и те ги искат. Искат всичко.

— А ти не искаш да са в техни ръце — осъзна Нина. — Ти смяташ да потопиш корабите им, нали? Ще използваш това нещо, за да ги взривиш, без никой да разбере откъде им е дошло.

— Не съвсем. — Самодоволството изчезна от лицето на Мичъл и беше заменено от сурова решителност. — Ще го използвам, за да потопя един от нашите кораби.

— Какво? — зяпна Нина от изненада. — Искаш да взривиш американски кораб? Защо?

— Ако някой от нашите самолетоносачи бъде нападнат, веднага ще се предположи, че е атакуван от руснаците и останалите кораби от ударната група ще отвърнат на удара. Ще унищожим по-голямата част от руския полярен флот, включително техния самолетоносач „Адмирал Кузнецов“ — единствения им самолетоносач.

— Но… Но руснаците са ядрена сила! — проплака ужасената Нина. — Те няма да стоят със скръстени ръце… Ако го направиш, ще предизвикаш Трета световна война!

— Не. Няма. Руснаците искат да видят Москва изравнена със земята не повече, отколкото ние искаме да видим Ню Йорк разрушен. След първоначалния сблъсък червените телефони наистина ще се нажежат, след което нещата постепенно ще започнат да се успокояват. Но работата ще бъде свършена — руснаците ще бъдат изхвърлени от играта. И след това в Арктика ще има само една сила. Ние. Ние ще контролираме тамошните ресурси, не те.

— Ами ако грешиш? Ако руснаците не отстъпят?

— Тогава — отвърна Мичъл със страховито безразличен тон, — ще трябва да се разправим с тях. Но няма да се стигне чак до там. Загубата на „Ентърпрайс“ ще покаже на целия свят, че ние сме жертвите.

Нина беше ужасена.

— Ти си бил американски морски офицер! Как изобщо може да ти мине през главата мисълта за унищожаването на един от нашите кораби?

— „Ентърпрайс“ е на петдесет години и скоро ще бъде свален от служба и изпратен за скрап. Така поне ще изпълни дълга си към родината.

— Ами екипажът му? — попита Нина. — На един самолетоносач сигурно има хиляди хора!

— Четири хиляди души.

— И те ли ще загинат, изпълнявайки „дълга си към родината“?

— Не мисли, че ми е лесно да приема това — подчерта Мичъл. Той посочи към останалите хора в контролната зала. — На никой от нас не му е леко. Но когато тези матроси са се записали в армията, те са положили клетва да служат и защитават Съединените американски щати, и отнемайки тези ресурси от руснаците, те ще направят точно това. Всичко е въпрос на сила — силата да защитим бъдещето си.

— Да, убедена съм, че семействата им мислят по същия начин — отвърна гневно Нина. — Наистина ли вярваш, че американският народ ще одобри действията ти?

— Да! — отвърна Мичъл. — Да, вярвам го. Те искат сигурност и стабилност, и евтин бензин, и „Американски идол“, и не искат да цапат собствените си ръце, за да ги получат. Аз ще изцапам ръцете си и ще се наложи да живея с това. Но ще го направя. Както всички останали, които са правили същото в продължение на шейсет години. Защото ние знаем, че сме прави!

— О, господи — рече отчаяно Нина — Ти си сто пъти по-лош от Васюкович. Мислиш, че си истински патриот, нали? А всъщност знаеш ли какво си? Побъркан — напълно, тотално, до мозъка на костите си!

Мичъл я изгледа продължително, след което отиде до шкафчето и извади един от футуристичните автомати, които беше видяла в Русия. Преди Нина да осъзнае какво се кани да прави, той я простреля в бедрото.

Тя се строполи на пода, като пищеше и притискаше раната с ръце. 3.6 милиметровия куршум беше преминал чисто през десния й крак — Мичъл нарочно се беше прицелил така, че да не улучи костта или някои важни артерии — но болката и така си беше силна.

— Господи, боже мой! — изкрещя тя. — Какво правиш, по дяволите?

— Това е просто мускулна рана, нищо сериозно — отвърна той със студен сарказъм. — Трябваш ми жива. Не си ми нужна здрава — и честно казано, омръзна ми да ти слушам гласа. — Той остави оръжието и се обърна към стреснатите обитатели на контролната зала. — Превържете раната и я отведете на позицията. Време е.