Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Значи за това въобще не говориш за баща си.

— Твоят е бил човек за пример — продължи Чейс с горчивина в гласа. — Моят беше всичко, което не исках да бъда. Не говоря за него, защото не искам да си спомням за него… и не искам дори да си помислям, че мога да приличам на него.

Нина беше спряла да обработва раните му и слушаше; сега залепи лепенка и на последното порязано място.

— Според мен въобще не приличаш — прошепна тя и го целуна.

Той й върна целувката.

— Благодаря.

Тази единствена дума съдържаше в себе си цялата му признателност към нея.

Те седяха един до друг, докато спасителната капсула продължаваше мудния си път към брега.

За тяхна голяма изненада когато капсулата най-после се блъсна в дока, те не бяха посрещнати от въоръжени разгневени руснаци. Вместо това Чейс отвори люка и се озова лице в лице с Максимов.

— Спокойно, той е на наша страна — успокои той Нина, докато й помагаше да излезе. — Поне така мисля.

— Аха — отвърна неуверено Нина.

— Какво стана с подводницата? — попита Максимов. — Цялата й предна част изскочи на повърхността като… като кит.

— Ами вече спи при рибите — отвърна Чейс. Той забеляза шепа хора, които стояха и чакаха пред входа на дока. — Какво става тук?

— Смятат да отлетят със самолета на шефа. — Големият руснак се ухили злобно. — Убедих ги да останат, да изчакат армията или флота, който дойде пръв.

— Но ние трябва да се махнем от тук — каза Нина. — Джак отнесе меча. Трябва да тръгнем след него.

— Можеш ли да ни върнеш в Москва? — попита Чейс.

Максимов изглеждаше объркан.

— Да, с джета. Но ще чакаме армията да пристигне.

— Не, сериозно, това въобще не е добра идея. Нали знаеш кого ще обвинят за случилото се? Когото успеят да хванат. Ти си руснак, знаеш как стоят нещата — прибери всички, които намериш, и после се чуди кой го е направил в действителност. А ако всички се озовем в затвора, няма да можем да спрем Мичъл.

— Прав си — рече Максимов. — Добре, ще ви кача на самолета и ще ви откарам до Москва.

Нина потрепери.

— Не ме интересува къде, стига да е топло.

В къщата на Павел Приковски светеше, но съвсем не беше топло. Порталът беше отворен, а входната врата зееше.

— Не мърдай от колата — предупреди Чейс Нина.

Самолетът на Васюкович си имаше собствена оръжейна камера; фактът, че на вратата имаше ключалка с шифър, най-вероятно известен само на Васюкович и Круглов, въобще не притесни Максимов, който направо я изкърти с пантите. Така че двамата мъже се бяха запасили добре.

Сега те извадиха оръжията си и предпазливо тръгнаха през двора.

Чейс надникна през вратата и видя един от хората на Приковски да лежи на пода в локва кръв. Тя се беше съсирила; каквото и да се беше случило тук, беше минало доста време. Може да е бил Мичъл… а може и да са хора, изпълняващи заповедите му.

Складът беше тих. Чейс сигнализира на Максимов с три вдигнати пръста, след което пак така беззвучно преброи до три и се втурна през вратата, прикриван от руснака. Обърна се наляво, след това надясно, с насочен пистолет. Нямаше никакво движение. Никакви признаци на живот.

Проправиха си път през струпаните пред офиса на Приковски кашони, подминавайки още един труп, увиснал върху вилката на електрокара. Гърдите му представляваха кървава каша. Самият Приковски лежеше проснат върху бюрото си, а мъртвите му очи се бяха вторачили във вратата.

— О, господи! — изпъшка Чейс. Той не можеше да нарече Приковски приятел, но все пак той му беше помогнал и това беше наградата му. Руснакът беше прострелян и в двата крака, но причината за смъртта му беше подчертано друга: в гърба му беше забит метален кол, който пробиваше и масата. Някой беше задържал Приковски в тази позиция, за да може да го закове, оставяйки ясно послание.

Чейс знаеше, че то е предназначено за него. Върху пръта беше залепена бележка с пет думи, написани с големи печатни букви.

„ОБАДИ СЕ НА СЕСТРА СИ.“

— По дяволите — прошепна Чейс, изпълнен с ужасен страх. Той потърси телефон и намери един, който беше съборен на земята при борбата.

— Какво пише там? — попита Максимов.

— Изродът е подгонил семейството ми! — Чейс грабна телефона и набра 44, международния телефонен код на Англия, след което вкара номера на Елизабет. Той зачака нетърпеливо връзката да се осъществи и телефонът да започне да звъни…

Отговорът дойде на второто позвъняване.

— Лизи! — викна Чейс. — Добре ли си? А Холи?

— Еди, господи! — проплака Елизабет. — Те я отведоха, отвлякоха Холи!