Марк Фрост - Списъкът на седемте

Джек!

В сградата отекна плътен звук на гонг.

— А… След малко ще сервират вечерята — съобщи Чандрос. — Защо не проверите дали очарователната ви спътница не е готова да се присъедини към нас, докторе?

— Да, добре — каза Дойл.

— Е, тогава ще се видим на масата.

Дойл кимна. Чу зад гърба му да се отваря балконската врата. Дръмънд и Чандрос се отдалечиха през нея. Дойл огледа още веднъж двора, но от Джек нямаше и следа. Изчака още малко, после влезе.

Бързо стигна до стаята, пред която отново стоеше прислужникът със забележителното телосложение. Мина покрай него и отвори вратата. Очите на мъжа бяха празни и не реагираха на нищо. Бяха студени и безжизнени като очите на риба в плато. Вратата тихо се затвори зад гърба му.

Седнала пред огледалото на тоалетната масичка, Айлин слагаше тънък слой червило на устните си. Косата й вече бе събрана в изящен кок. На шията й се виждаше плътно прилепнала диамантена огърлица. Подчертаващата формите рокля от черно кадифе издигаше сиянието на вътрешната й красота до класическо ниво.

— След като унищожиха дрехите ми, мисля, че тази рокля направо ми я дължат — каза тя. — Закопчай ме, Артър.

Дойл се наведе да открие кукичката и ухото за нея. Долови деликатния аромат на тънък парфюм и нежно целуна рамото й.

— Погрижили са се дори за грим и бижута. — Тя докосна диамантените обеци, които вече си бе сложила. — Не са фалшиви. Но недоумявам какво са намислили.

— Защо не отидем да разберем? — предложи Дойл, премести се на дивана и внимавайки тя да не го забележи, извади спринцовките, сложи ги във вътрешния си джоб и провери дали не образуват издайническа издутина.

— Кой още ще присъства?

— Повече, отколкото са поканили — каза Дойл шепнешком. — Джек е някъде вътре.

Тя го погледна.

— Добре. Не смяташ да се предадем без борба, нали?

— Ще гледам да те държа далеч от опасността…

— Артър, тези копелета убиха осемнайсет от приятелите ми…

— Няма да им позволя да ти сторят нищо лошо…

— … сред тях и моя годеник. Точно той стоеше редом с мен онази нощ на сеанса и играеше ролята на мой брат.

Дойл опита да се овладее.

— Денис?

— Да, Денис.

— Нямах представа. Ужасно съжалявам.

Айлин кимна и се извърна. Само след няколко секунди взе малка черна чантичка и се изправи пред него.

— Добре ли изглеждам? Излъжи ме, ако трябва.

— Изумителна си. Кълна се в Бога.

Тя лъчезарно се усмихна и усмивката й освети стаята. Той й предложи ръката си, тя прие и двамата излязоха в салона. Слугата се отдръпна да им направи път към стълбището. Музиката долу се смесваше с шума на оживен разговор.

— Забола съм в косата си десетсантиметрова игла за закрепване на шапка — прошепна тя. — Само ми дай знак и няма да се поколебая да я използвам.

— И не се двоуми да я забиеш там, където ще нанесе най-големи поражения.

— Съмняваш ли се в мен, Артър?

— Не, мила — успокои я той.

Айлин обхвана Дойл през кръста и заслизаха по величественото стълбище. Гледката пред очите им беше разкошна: осветена от огромните канделабри, масата блестеше със среброто на сервизите и кристала на чашите. В ъгъла свиреше струнен квартет. Осем от столовете бяха заети, а гостите бяха облечени като за кралски прием. Начело на масата седеше сър Джон Чандрос, а почетното място от дясната му страна беше още празно. В мига, в който видя Дойл и Айлин да слизат, той направи знак и разговорите секнаха. Всички насочиха вниманието си към стълбището.

— Усмихни се, скъпа — прошепна Дойл.

— „Още половин левга, още половин левга, още половин левга напред, и в долината навлязоха хора безчет…“ — шепнеше Айлин на себе си. — О, господи…

— Какво има?

— Нали знаеш, няма стадо без мърша — каза тя, усмихна се и кимна към противоположния на Чандрос край на масата.

Подканен от сивокосия джентълмен, седящ до него, там се надигна да ги поздрави младеж малко над двайсетте. Беше средно висок, представителен, блед. Иначе изпитите му черти бяха изкривени от развратна подпухналост. Тънките мустачки и козята брадичка трябваше да убеждават в това, че за младежа няма тайни, но постигаха точно обратното — правеха го да изглежда незрял. Беше накичен с лентичките на различни отличия и медали, носеше и пояс, а безукорно колосаното му жабо бе напръскано с бяло съзвездие от пресни петна. Когато Дойл и Айлин стигнаха до края на стълбището, епископ Пилфрок, облечен в широките си бели дрехи на висш сановник от англиканската църква, ги насочи към младежа, който чакаше с търпението на добре дресирана маймуна.