Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Дръмънд би ви предупредил, че аз съм заклет поклонник на бъдещето. Добре, признавам вината си. Аз просто вярвам, че ако човек се нуждае от някаква надежда, той само трябва да я потърси по-далеч от утрешния ден. Да, бил съм в Америка, прекарах там години: Ню Йорк, Бостън, Чикаго… това са градове — могъщи, непоклатими, сурови като вятъра. Колко общ бизнес съм имал с тях… да, американците разбират от бизнес, той е втората им природа… и може би те ме заразиха с оптимизма си, но аз продължавам да вярвам, че ако човек с вярната идея срещне човек с необходимите пари, те заедно могат да променят света. Да променят ли… двамата направо ще го преобразят! Бог е позволил на човека да властва на Земята — добре, крайно време е да приемем предизвикателството и да я разорем с плуга, който Той ни е дал. Опитах политиката. Не, това не е за мен. Прекалено много са нещата, които могат да се направят само ако по тях има консенсус. Но Великите пирамиди не са построени от комитети, а от фараони. Това, което искам да кажа, се свежда до следното: да се живее, е бизнес. Нека ви дам пример.

Минаваха покрай парапета над централния салон. Дойл надникна и видя, че голямата маса е подготвена за вечеря. Добре облечени гости разговаряха пред огъня във величествената камина. Следвани от мрачната сянка на генерал Дръмънд, Чандрос и Дойл минаха през една врата и излязоха на просторен висок балкон, гледащ към завладяващата панорама на запад, където слънцето балансираше на линията на хоризонта.

— Каква е най-голямата пречка на един човек в живота? — риторично запита Чандрос, пуфтейки с пурата си. — Самият той! Ето това е най-досадното. Неговата проклета животинска природа. Вечната война с по-висшата сила в себе си. Неспособността да се предаде. Във всеки има гений, който живее буза до буза в една и съща торба кокали с по-низшия от него човек и нека да ви кажа, сър, този по-низш човек не е нищо повече от най-обикновен троглодит, полуумен тъпак, комуто дори липсва здравият разум. Още по-лошото е, че тъпакът се смята за отдавна загубения син Божи и че е само въпрос на време преди светът да го върне на трона, който му принадлежи. Междувременно работи като безмозъчен вол, пие, играе хазарт, развратничи, буквално изпикава живота си и умира, плачейки за Бога, който го е изоставил, но ще спаси дребната му, будеща състрадание душа. Ще ви попитам: кое нормално божество ще отдели дори миг скъпоценна мисъл за подобен нещастник?

— Не бих могъл да отговоря — призна Дойл, сепнат от непоколебимата увереност на този човек.

— Тогава ще ви отговоря аз: никое божество, за което си струва да говорим. — Той скръсти ръце, облегна се на стената и се загледа в далечината. — Не може да не се признае, че християните направиха добър опит. Това не би могло да им се оспори. Един мъртъв евреин с няколко фокуснически номера в ръкава си, рекламиран като нов тоник за коса от малцината си фанатични последователи, малко по-късно последван от един покръстил се император. Резултатът: Свещената римска империя, по-велика от всяка друга империя в историята, закрепила се в продължение на цели две хиляди години. Как са успели да го направят? Тайната на успеха им е проста: концентрирай властта си, забули я в мистерия, скрий я в най-голямата сграда на града, дефинирай няколко заповеди, за да не се бунтуват селяните, вземи под контрол ражданията, смъртта, бракосъчетанията, хвърли вместо подправка страха от вечното проклятие, малко пушек, малко музика — първото ти правило да бъде „Всяко представление трябва да впечатлява“ — и към теб ще запълзят на колене поклонници, готови да се избият за трошички от пира на светците. Е… това ако не е бизнес!

Дръмънд, както можеше да се очаква от него, изсумтя. Дойл не бе сигурен дали го прави в знак на потвърждение, или на несъгласие.

Чандрос пуфтеше с пурата си и нервно гризеше края й. Горящите му сини очи блестяха с пламъка на вдъхновението.

— Но да се върнем на основния въпрос: как да променим човека от онова тъпо селскостопанско животно, което е, в опитомено, продуктивно сечиво, готово да запретне ръкави и да потърси нещо по-добро? Гатанка, която всеки с аспирациите да властва трябва да реши, независимо дали става дума за държавник, духовник или бизнесмен. И ето простата гениалност на решението, намерено от християните: убеди последователите си в една голяма лъжа. Ние държим ключа от райските двери. Но искаш ли да стигнеш до тях, братко, ще трябва да се примириш с нашето покровителство. О, да, непременно направи достояние на всички колко остроумно е устроен онзи свят. А страхът ще свали на колене тъпите нещастници, които ще започнат да палят свещ след свещ, като че ли утрешният ден не съществува. И нека си признаем: техният идол винаги ще бъде Дявола — онзи, когото ще свикнем да мразим, който може да ни изплаши до напикаване, но от когото не можем да отделим погледите си. Който единствен може да озапти жените, а не другият престорено усмихнат Месия. Да, добавяйки дявола като универсална подправка за супата, ти получаваш безпогрешната формула за религиозна хегемония. Схема, която работи с прецизността на швейцарски часовник. Ненадмината и недостижима… За нещастие прогресът — а прогресът е една загадка: той се движи напред, независимо от дребнавите ни капризи — та ходът на прогреса изисква онези, които упражняват властта, да се променят заедно с променящите се времена. Сега, момчета, ние седим на голямата маса и сме извадили една неразпечатана колода карти: тежката промишленост, масовото производство, международната икономика, оръжия, каквито никой никога дори не е сънувал. Благочестивите проповеди и призивите от амвона за връщане към духовните ценности вече не са на мода и не вършат работа. И на християните, както обичат да се изразяват в Кентъки, най-сетне им го начукват. Извинете ме за израза.