Марк Фрост - Списъкът на седемте

— В главата ли си ме ритал, или просто си ме ударил с палка?

— Ще се почувстваш много по-добре, ако станеш и се пораздвижиш. Оставили са ни дрехи — официално облекло. Явно трябва да се приготвим за вечеря.

— Храна. — Тази мисъл явно още не й беше хрумвала, но пък от нея тя явно се почувства по-добре. Айлин го погледна, изумена как досега не са се сетили. — Храна!

— Не бих казал, че мисълта ми е неприятна — съгласи се Дойл и я целуна, преди да отиде при леглото с дрехите.

— Имам чувството, че не съм яла от месеци.

— Не бързай с обличането. Искам да те поразгледам — каза Дойл и набързо се дооблече.

— Смътно помня какво е храна — каза Айлин и на свой ред се запъти към банята, като се препъваше в увития около тялото й чаршаф, — но съм забравила какъв е вкусът й.

Дойл завърза папийонката си, провери резултата в огледалото, напъха кърпичката си в горния джоб и пристъпи към вратата. Този път беше отключена.

Някъде отдолу се разнасяше успокояваща камерна музика. В момента, в който Дойл излезе от спалнята в салона, двама мъже се надигнаха от креслата си. И двамата бяха към петдесетте, еднакво облечени в официални вечерни костюми. Държаха чашки. По-ниският — стегнат, елегантен, с наченки на оплешивяване и остра черна брадичка — пушеше пура. По-високият беше с широки рамене и изправена осанка на военен, побелялата му коса бе ниско подстригана, а гъстите бели моржови мустаци стояха като лепнати на безкомпромисното му квадратно лице. Той изостана с една крачка от ниския мъж, който живо се приближи до Дойл и протегна ръка.

— Точно дискутирахме нещо и се надяваме да решите спора ни, доктор Дойл — каза той с нещо подобно на американски акцент и се усмихна, показвайки широкия процеп между зъбите си. — Приятелят ми Дръмънд настоява, че ако се изработи необходимото за обезпечаване циркулацията на различните течности оборудване, е възможно да се запази една отрязана човешка глава жива и нормално функционираща.

— Зависи само от височината, на която е била отрязана — уточни Дръмънд, но уж възпитаният му тон бе изпълнен със същата резервираност, която се бе настанила и в гръбнака му. Очите — прекалено раздалечени, за да се запази хармонията на лицето му — сякаш гледаха право във връхчето на носа му.

— Докато моята позиция по въпроса е, че тялото обезпечава твърде много жизненоважни за работата на мозъка елементи — каза ниският така небрежно, сякаш обсъждаха доставки по пощата. — И даже ако забравим за миг проблемите, които налага ежедневното поддържане, аз определено смятам, че самата травма при отделяне на главата от тялото ще попречи на мозъка да оцелее.

— Готов съм да отида една стъпка по-нататък, Джон — намеси се генералът. — Заявявам, че ако отрязването стане достатъчно ниско, напълно възможно е главата да запази способността си да говори.

— Ето че и по това имаме различия: откъде ще дойде въздухът, Маркъс? — възрази сър Джон Чандрос, собственикът на Рейвънскар. — Дори шията да е напълно запазена, с какви мехове ще прекарвате въздуха покрай гласовите струни? Хайде, човече! Какво е експертното ви мнение, доктор Дойл? Погледнато от чисто медицинска гледна точка.

— Опасявам се, че не съм се замислял подробно по този въпрос — извини се Дойл.

— Но темата навежда на размисли, не сте ли съгласен? — попита Чандрос, който явно не смяташе, че ритуалът на запознанството следва да се задълбочава.

— Да, действително кара човек да използва главата си — призна Дойл.

— Да — изсмя се Чандрос, — да я използва по предназначение. Много добре. „Да използва главата си“ — как намираш това, Маркъс?

Дръмънд неопределено изсумтя и на Дойл му се стори, че долавя неодобрение.

— Ще станат трийсет години откакто Маркъс чака повод хубавичко да се засмее — обясни Чандрос. — И има сериозна нужда от това.

Дръмънд отново изсумтя, потвърждавайки изказаното мнение.

— При цялата му слава и многократно доказаната му циничност, моят приятел генералът е съумял да запази забележителната си наивност. — Чандрос взе Дойл под ръка, преди той да успее да реагира, и го поведе по коридора. — Както и да е, Дойл, нека оставим настрана предишния ни спор, още повече, че е малко вероятно той да бъде проверен на практика, но аз наистина вярвам, че човешката раса е на прага на истинско море от научни открития, които завинаги и драстично ще променят живота ни.

Дръмънд изсумтя. В начина, по който го правеше, явно се съдържаха нюанси, чието внимателно изучаване би отнело месеци.