Марк Фрост - Списъкът на седемте

Мъжът отдясно на Дойл имаше затруднения със седенето и непрестанно изкривяваше лице в болезнена гримаса. Десният му крак стърчеше малко встрани и удебелението на крачола в областта на коляното говореше, че то е наложено с нещо. Лицето му бе слабо, чисто избръснато, бледо и осеяно с белези от шарка. Въпреки очилата и липсата на грим Дойл позна в него Мургавия от сеанса — човека, когото бе прострелял в коляното. Професор Арминиъс Вамберг.

Значи тук бяха всичките седмина и в добавка внукът на кралица Виктория. Дойл вдигна очи и срещна погледа на Аликзандър Спаркс. Леката му усмивка беше обезпокоителна, защото подсказваше, че той е в състояние да проникне в мислите на всеки, който го заинтригува достатъчно. Дойл не виждаше смисъл да го предизвиква открито, така че погледна встрани.

Цял полк сервитьори, с все същия безизразен поглед и изпразнена от изражение учтива готовност да обслужат господарите, поднесоха първото ястие, което за разочарование на Дойл се оказа доста редичък бульон.

— Направих откритието си по време на годините в Карибския район — проговори, без да го питат, професор Вамберг с дрезгав глас, който напомни на Дойл за незабравимата нощ на Чешир стрийт 13.

— За какво става дума? — учтиво попита Дойл.

— Прекарвали ли сте известно време сред примитивните култури, докторе?

— Не, ако изключим французите — отговори Дойл, опитвайки се да сдържи импулса да сграбчи купата с бульона и да я изпие наведнъж.

Професорът вежливо се усмихна.

— Основната разлика е, че благодарение на отсъствието на онази лакирана обвивка, която ние европейците величаем с думата „цивилизованост“, не така развитите общества поддържат пряка връзка с природата. В резултат на това те се наслаждават на истински контакт с онова от нея, което остава скрито за нас: със света на духовното, по-специално света на така наречените дева — първичните елементи, населяващи физическия свят и носещи информация за него; света, който ние самонадеяно приемаме за граница на съществуването. Колегите ни в медицинската професия отхвърлят тези хора като глупави, примитивни, суеверни, податливи на ирационалните си фантазии и страхове. Но след редица изследвания аз съм склонен да ги разглеждам като мъдри и знаещи, прецизно настроени за живот в нашия свят до степен, която просто ни е непонятна.

Дойл кимна, колкото да покаже, че слуша, и хвърли поглед на Чандрос; той бе потънал в разговор с Айлин, тя се бе посветила на супата си с настървеността на Дойл.

— Самият аз доста дълго не бях убеден в тяхното съществуване — съобщи епископът между две шумни сръбвания. — Нали си представяте — частно училище, църквата, викарството…

— Не сте били убедени в съществуването на какво? — поинтересува се Дойл.

— Ами на първичните, разбира се — радостно се усмихна епископът. Неизвестно как той бе съумял да изпръска целите си очила с фини капчици бульон. — Докато един ден не срещнах професор Вамберг и не прозрях истината!

— В различните култури те са известни под различни имена — уточни Вамберг, видимо подразнен от неуместно веселото включване на епископа. — Вие имате ирландски произход, нали така, докторе?

Дойл кимна. Супата му беше свършила. Изкушаваше се да попита Вамберг, който не си бе дори гребнал веднъж, дали ще има нещо против, ако…

— В Ирландия са известни като леприкони — малкия народ. Тук, в Британия, ги наричат елфи, но има много местни вариации: „нокери“ в Кориуол, „пиксита“ в Шотландия, „трои“ в Шетланд и Оркейдия. За германците те естествено са „коболди“ или „гоблини“…

— Да, да, познавам митологията — прекъсна го Дойл, изнервен от снизходителната педантичност на натрапилия му се събеседник.

— А-а, но разбирате ли, зад всичко това, докторе, се крие много повече от обикновена митология — подчерта Вамберг, размахвайки за по-убедително лъжицата си.

В този момент внесоха следващото ястие. „Благодаря ти, Господи! — помисли си Дойл. — Не, на тях не им стига просто да ме уморят от глад, а искат да умра и от досада.“

— Печена яребица върху зеле — обяви епископът.

„Яребица ли? Трябва да има някаква грешка!“ — изненада се Дойл. Виждаше се само едно крило, навярно по-скоро от пуйка. А зелевият лист покриваше цялата му чиния. Намираха се в северната част на Англия. Откъде ли намираха такава селскостопанска продукция през зимата? „На подарен кон…“ — примири се Дойл и отряза късче от крилото. Месото бе сочно и крехко и — нямаше как да не го признае — тази първа хапка бе по-вкусна от всичко, което бе опитвал досега.