Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Добре ли сте? — сети се накрая той.

Тя кимна няколко пъти и беше ясно, че също не може да проговори. И в нейните очи блестяха сълзи.

— Бях загубил надежда, че е възможно да сте останали жива — каза той и най-сетне пусна ръцете й, опитвайки със закъснение да се овладее.

— И аз я бях загубила — проговори най-сетне тя с дрезгав контраалт, — но вие, сър, ми вдъхнахте сила с вашата нежност.

— Ето че сте жива — заключи Дойл. — И сте тук. Това е единственото, което има значение.

Тя вдигна поглед към лицето му и кимна утвърдително. Очите й бяха огромни и изумително морскозелени, веждите й — тъмни и добре оформени, очарователно извиващи се надолу в ъгълчетата.

— Нямате представа колко често съм си мислила за лицето ви — каза тя и плахо протегна ръка, за да го докосне, но миг преди това я отдръпна.

— Как се казвате?

— Айлин.

— Веднага трябва да се скрием от чуждите погледи — прозвуча гласът на Спаркс с неочаквана острота. Някак незабелязано той бе застанал до Дойл. — Ще използваме стаята на Стокър. Ако обичате, мадам.

И Спаркс направи жест към Стокър, който ги чакаше при стълбището. Дойл бе обезпокоен от рязкото обръщение към нея и затова погледна Спаркс със студен поглед, който той отказа да забележи. Дойл последва Айлин, която стигна до Стокър и прие предложената му ръка, преди да започнат да се изкачват по стълбището. Стокър ги отведе до втория етаж. Никой не каза и дума, докато не влязоха в прихлупената потискаща стая на Стокър и не заключиха вратата.

— Моля ви, мадам, седнете — нареди Спаркс, хвана безцеремонно един стол за облегалката и го завъртя в центъра на стаята.

Айлин дари Дойл с измъчен поглед, но седна на стола.

— Виж какво, Джек, мисля, че този тон… — започна Дойл.

— Мълчи! — заповяда Спаркс.

Дойл бе толкова смаян, че не можа да реагира — никога досега Спаркс не се бе държал така безпардонно.

— Или може би трябва да ти припомня, Дойл, че тази жена, работейки за нашите врагове и представяйки се под фалшива самоличност, е изиграла основна роля в това да ти бъде поставен капан и ти едва да не загубиш живота си в него!

— Без да съзнавам какво правя, уверявам ви… — протестира Айлин.

— Благодаря ви, мадам, но когато стане необходимо да се защитавате, ще ви бъде съобщено — сряза я Спаркс.

— Но, Джек…

— Дойл, ще съм ти безкрайно признателен, ако бъдеш така добър да сдържиш съвсем неуместните си пристрастия колкото е необходимо, за да ми дадеш поне малък шанс да измъкна истината от тази авантюристка.

Оскърбена от неподправения му сарказъм, Айлин тихо и безпомощно заплака, поглеждайки към Дойл за защита. Може би противно на очакванията й, тази проява на чувства само засили враждебността на Спаркс.

— Сълзите, мадам, няма да ви помогнат с нищо. Колкото и убедителни да са били при други случаи в миналото ви — а не се съмнявам, че сте способна да ги извикате на помощ, когато се наложи — в този момент те са като дъжд в река. Не се надявайте да ме размекнете. Предателство от мащаба на вашето, независимо от формата, която би могло да приеме, не заслужава презумпцията за невиновност. И аз ще изтръгна истината от вас, мадам, не се заблуждавайте в обратното и изобщо не се залъгвайте, че ще съумеете да се възползвате от добротата на моя партньор!

През цялото това време Спаркс нито за миг не бе изгубил контрол над себе си и благоразумно бе говорил с нормален висок глас, но тишината, която се спусна в стаята, когато той замълча, звънтеше като след оглушителен крясък. Дойл установи, че не може да помръдне, засрамен както от избухването на приятеля си, така и от трудно оспоримата нелицеприятна истина в думите му. Още по-объркващо бе това, че Айлин моментално спря да плаче и седна изправена на стола си, готова да се защитава. Погледът й студено и преценяващо изгледа противника, без сянка на страх или гняв. Тази жена явно беше способна на невероятен самоконтрол.

— Как се казвате, мадам? — вече не така агресивно попита Спаркс, безпогрешно разпознал, че жената вече не се преструва.

— Айлин Темпъл. — Гласът й не потрепваше, в него имаше гордост и дори се долавяше намек за вече не така добре скривано предизвикателство.

— Мистър Стокър — продължи Спаркс, без да поглежда към него, — правилно ли съм ви разбрал, че след като сте говорили с местната перачка, вие сте проследили мис Темпъл дотук и снощи сте я открили?

— Точно така — потвърди Стокър.

— Мис Темпъл, в продължение на колко време сте работили за бившата Манчестърска театрална трупа?