Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Кой от тях останал на сцената?

— Дойл… — опита се да го спре Спаркс.

— Трябва да знам. Кой?

— Единият от мъжете — каза Стокър. После замълча, но беше ясно, че прави това не от раздразнение, а за да получи уверение, че към разказа му се отнасят с дължимото уважение и че имат доверие в качествата му на разказвач.

— Моля ви, продължете — подкани го Дойл, чието сърце за негово удивление бе забило още по-бързо.

— Същата нощ на 28 декември, тези двама членове на трупата изчезнали от хотела в Нотингам. Макар вече да били признали пред колегите си, че се страхуват за живота си — и не само това, ами взели всички разумни мерки да го опазят: заключени прозорци и врати, запалени лампи — на сутринта двамата ги нямало в леглата им, сякаш се изпарили във въздуха, оставяйки дори багажа си, без никакви следи от борба. Припомняйки си колко обезпокоени изглеждали те миналата вечер, колегите им от трупата не намерили нищо необикновено в това, че двамата решили през нощта да избягат. Или поне така мислили, докато не настъпила вечерта на представлението и не било направено страшно откритие. — Стокър отпи дълга глътка от чашата си. Личеше му, че се нуждае от нея. — Познавате ли „Трагедията на отмъстителя“, мистър Спаркс?

— Да — отговори утвърдително Спаркс.

— Объркан сценарий и кървави епизоди — обясни въпреки това Стокър. — Не бих казал, че е особено поучителна, но както казваме ние, за такива евтините места се разпродават. През цялото време има жестокост, но кулминацията е сцената с гилотината, в която постигнатият сценичен ефект граничи с ултрареализма. Когато онази нощ шефът на сценичните работници се захванал с обичайната си задача да постави декорите по местата им, проверил и коша, който слагали под ножа. В него били дървените глави, използвани по време на представлението, за да се симулират по-правдиво останките на екзекутираните. Но когато на сцената дошъл редът на епизода с гилотината и капакът на коша бил вдигнат, за да се покаже съдържанието му… вътре били главите на двамата липсващи артисти.

— Мили боже! — прошепна Дойл. Но сред чувствата, които сееха смут в душата му, доминираше едно и то го изпълваше с облекчение: през цялата нощ на 28 декември Джек Спаркс беше с него — по пътя, на кораба, някъде по средата между Кеймбридж и Топинг. И ако тези убийства бяха дело на Аликзандър Спаркс — а те носеха кървавия и запомнящ се печат на безмилостната му ръка — то страховете му, че двамата братя са един и същи човек, бяха безпочвени.

— Нещастникът, направил ужасното откритие на сцената, припадна. Представлението беше прекратено, разбира се, и още същата нощ всички следващи ангажименти на Манчестърската трупа бяха отменени телеграфически. На следващата сутрин разбрах за убийствата и веднага отпътувах за Нотингам, за да пристигна там следобеда на двайсет и девети. Но без дори да се погрижат за каквото и да било — връщане на постъпленията от продадените билети, опаковане на костюми и декори, и какво ли още не — всички от трупата се бяха разпръснали, просто бяха изчезнали точно като първите двама, сметката в хотела бе останала неплатена, а в стаите им все още стояха неприбраните им лични вещи. Местната полиция с готовност отдаде неочакваното им заминаване на все още витаещото мнение, че артистите са нещо като цигани, бягащи от своите кредитори, а може би и от обвиненията в съучастничество в някое друго убийство, раздвижило духовете на заспалото население от Средна Англия.

— Колко души наброяваше трупата? — попита Спаркс.

— Осемнайсет.

Спаркс бавно поклати глава:

— Опасявам се, че повече няма да ги видим.

Стокър го изгледа и отговори:

— Споделям вашите опасения, мистър Спаркс.

— А онези убитите, те мъж и жена ли бяха? — запита на свой ред Дойл.

— Съпруг и съпруга. На всичко отгоре жената беше бременна в шестия месец — поясни Стокър и за пръв път на физиономията му ясно пролича отвращението от злодеянието, на което бе станал неволен свидетел.

Дойл се сети, че семейната двойка е същата, която бе видял на сеанса — младото семейство на работника и бременната му жена. Това означаваше, че медиумът и Мургавия са били онова, за което се бяха представяли, а не наемни артисти, и следователно са били вътрешни участници в играта, каквато и да беше тя. Което пък от своя страна означаваше, че мъжът, загинал на сцената, беше артистът, нает да изиграе ролята на Джордж Б. Ратборн.

— Извинете, мистър Стокър — настойчиво попита Дойл. — Съществува ли сценичен ефект… някакъв трик, чрез който реалистично да се симулира прерязването на човешко гърло, било то с нож или бръснач?