Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Това изобщо не представлява никаква трудност — обясни Стокър. — Ножът ще трябва да е с кухо острие и по него да минава процеп към вътрешна кухина, запълнена с течност, който да се отваря с бутон, натискан с момента, когато острието минава по кожата.

— А течността е…

— Бутафорна кръв. Най-обикновена смес от боя и глицерин. Понякога се използва и животинска кръв.

Свинската кръв по пода на Чешир стрийт 13.

„Тя е жива. Жива е, така си и знаех!“ — помисли си Дойл.

— Били са използвани четирима артисти и до момента вие разказахте какво се е случило с трима от тях. Каква е съдбата на втората жена?

Стокър кимна.

— Ясно ми беше, че нещастната трупа не е напуснала Нотингам по свое собствено желание, ако приемем, че те изобщо са се измъкнали оттам живи. Изправен пред най-озадачаващата загадка в живота ми и виждайки пълното безразличие на полицията, аз реших да направя каквото бе по силите ми, за да разбера каква е участта на клетниците. Трябва да ви призная, че съм човек на перото, или поне гледам на себе си като на такъв. Семейни задължения ме принуждават да работя като театрален импресарио, но най-голямо лично задоволство ми доставя писането.

Дойл кимна, подразнен от както му се струваше, неуместното отклоняване от темата. Все пак беше достатъчно обективен да си спомни колко пъти сам се бе изкушавал да разкопае грубата руда на собствения си житейски опит, с надеждата да изрови късче самородно злато.

— Започнах с това, че се сдобих от един хотел в Нотингам със списък на театралните трупи, след което проучих кои са следващите градове, които Манчестърската трупа е трябвало да посети. Надявах се, че артистите са се уговорили да се срещнат някъде по пътя за следващия град, което би ми дало единствен шанс да намеря някой от тях. Това ме отведе първо в Хъдърсфийлд, после — беше последният ден на годината — в Йорк, след това в Скарбъро и накрая, ето ме тук, в Уитби, където съм вече от два дни. Във всеки от градовете проверявах както театрите, така и в хотелите, където бяха резервирали предварително места. Наблюдавах гари и кейове за пристигащи и заминаващи, посещавах ресторанти и пивници, предпочитани от пътуващи артисти. Разпитвах шивачи и обущари — нали знаете, че артистите постоянно се нуждаят от поправки на дрехите и обувките си, докато са на път. И въпреки всичките ми усилия, в нито един от тези градове не се натъкнах и на най-малка следа. Примирих се и се готвех да отпътувам обратно за Лондон, когато вчера следобед случайно попаднах на една перачка в Уитби, която предния ден бе взела за пране женска рокля от черен сатен, изцапана с много трудно за изпиране червено нетно…

Спаркс скочи. Дойл сепнато го погледна и видя на лицето му най-странното изражение, което бе виждал досега у този човек. Обърна се да види какво е предизвикало този повече от необичаен ефект.

Тя стоеше на прага на вратата. Търсеше с поглед Стокър и за миг погледът й просветна от задоволство, когато го откри. Но в следващата секунда забеляза в каква компания се намира той. Видя ги и веднага ги позна. Шокът предизвика моментна слабост в нея, на бузите й избиха алени петна и тя протегна ръка, за да се опре на стената. Дойл се хвърли към нея, за да й помогне, но нито осъзнаваше в момента, нито можа да си спомни впоследствие, че става и прекосява помещението. Виждаше единствено лицето й, чийто блед деликатен овал го бе преследвал в мислите и сънищата му, черните къдри, обрамчващи челото й, преди да се спуснат върху раменете. Благородните очи, сочните розови устни. Лебедовата грациозност на бялата й шия. Съзнанието му някак между другото регистрира, че по нея не се виждат никакви белези, нито някакви други следи от наранявания.

Стигна до нея и протегна ръце, и без да се поколебае дори и за миг, тя ги пое по-скоро за поздрав, отколкото за да се опре на тях, пристъпвайки напред и едновременно с това отдръпвайки се назад, изпълнена с примирение, страх и извинение, несигурна как ще се отнесе той към нея. После безпогрешно откри в погледа му неизказаното с думи извинение и лекичко се отдръпна отново към вратата — и колкото и едва забележимо да бе това движение, за Дойл то бе най-изумителното признание колко объркана е тя от чувствата, вълнуващи я в момента. Тя го погледна и пак отмести поглед встрани — явно не можеше да понесе изпитателния му взор дори и за миг. Емоциите танцуваха по лицето й като рибки в плитък поток. Невинната й красота я правеше да изглежда напълно неспособна на съзнателна измама. Дойл забеляза, че продължава да държи топлите й влажни ръце, и осъзна, че двамата така и не си бяха казали нито дума. С изненада почувства очите му да се пълнят със сълзи и трескаво затърси какво да й каже.