Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Бари му съобщи по-важните моменти от разговора, без да спомене за сенатора, като подчерта, че съществува фактор, който не би желал да обсъжда по телефона.

— Какво се опитваш да направиш, да ме разведеш ли? Предполагам, че се налага да се върна в Бюрото — каза Ник Стамс и се престори, че не забелязва ядосаното изражение на жена си. — Добре, добре. Е, поне хапнах малко мусака. Среща след трийсет минути, Бари.

— Да, шефе.

Колвърт натисна за момент вилката на телефона, след което набра полицията. Още две десетачета; в джобовете му останаха шестнадесет. Често си мислеше, че най-лесният начин да разкриеш агент на ФБР е да го накараш да обърне джобовете си — ако извади от тях двадесет монети от по десет цента, значи наистина е служител на Бюрото.

— Момент, сега ще ви свържа с лейтенант Блейк.

— Лейтенант Блейк.

— Специален агент Колвърт. Срещнахме се с вашия грък и бихме желали да поставите охрана пред стаята му. Уплашен е до смърт от нещо и не бихме искали да поемаме каквито и да било рискове.

— Той не е „моят грък“, по дяволите! — отвърна Блейк. — Не можете ли да изпратите някой от фантастичните си служители?

— В момента не можем да отделим нито един, лейтенант.

— И аз нямам свободни хора, за бога. Да не си въобразявате, че полицията е хотел „Шоръм“? Добре, по дяволите, ще направя каквото мога. Но хората ми могат да пристигнат там едва след няколко часа.

— Благодаря за съдействието, лейтенант. Ще уведомя Бюрото за това.

Бари затвори телефона.

Марк Андрюз и Бари Колвърт изчакаха асансьора, който слизаше също така бавно и неохотно, както се качваше. И двамата не промълвиха нито дума, преди да седнат в тъмносиния форд.

— Стамс ще дойде, за да ни изслуша — каза Колвърт. — Не вярвам, че ще нареди да предприемем нещо, но по-добре да го информираме. Сетне може би ще приключим за днес.

Марк погледна часовника си; още час и четиридесет и пет минути извънреден труд. Формално това бе допустимият максимум за един работен ден.

— Надявам се — отвърна Марк. — Току-що си уредих среща.

— Познавам ли я?

— Красивата доктор Декстър.

Бари повдигна вежди.

— Не казвай на шефа. Ако разбере, че си свалил някоя по време на дежурство, ще те изпрати в солните мини в Бют, Монтана.

Марк караше към центъра на Вашингтон, докато Бари пишеше доклада си. Часът бе 19:40, когато спряха пред Старата поща. Целият паркинг бе на разположение на Марк. В този час нормалните хора се бяха прибрали вкъщи и се занимаваха с нормални неща, като ядене на мусака, например. Колата на Стамс вече бе там. Да върви по дяволите! Взеха асансьора до петия етаж и влязоха в приемната на Стамс. В отсъствието на Джули тя изглеждаше пуста. Колвърт почука леко на вратата на шефа и двамата агенти влязоха. Стамс вдигна поглед. След като се бе върнал в кабинета си, бе открил сто и едно недовършени неща. Почти бе забравил, че е дошъл специално заради тях.

— Добре, Бари. Разказвай бавно и точно от самото начало.

Колвърт изложи случилото се от момента, в който пристигнаха в „Уудро Уилсън“, до обаждането му в полицията с молба да поставят охрана пред стаята на гърка. Марк бе поразен от способността на Бари да запаметява и най-дребните подробности. Не преувеличи нито на йота. Не прояви никакви предубеждения; не разкри собствените си изводи. Шефът не го бе попитал за мнението му. Стамс се замисли мълчаливо, след което внезапно се обърна към Марк.

— Какво смяташ, Марк?

— Не зная, сър. Всичко бе малко мелодраматично. Но той, изглежда, не е от хората, които обичат да лъжат. Беше уплашен истински и в досиетата ни няма и следа от него.

Ник вдигна слушалката и помоли да го свържат с централата на ФБР.

— Поли, дай ми Националния информационен център.

Свързаха го. Обади се млада дама.

— Стамс от Вашингтонското бюро. Бихте ли проверили в компютрите следното лице — спешно е! — Ангело Казефикис, бял, мъж; по рождение грък; ръст сто седемдесет и пет сантиметра, тегло около седемдесет и пет килограма; коса тъмнокафява; очи кафяви; възраст 38; няма отличителни белези; нямаме информация за идентификационни номера. — Стамс четеше от доклада на Колвърт, който държеше пред себе си. Зачака мълчаливо.

— Ако историята му е вярна — каза Марк, — не би трябвало да го има в компютъра.

— Ако е вярна — обади се Колвърт.

Стамс продължаваше да чака. Дните на продължително очакване да разбере кой е включен и кой не в досиетата на ФБР бяха минало. Новият компютър, който използваха от 1979-а търсеше сред един милион досиета в базата данни и правеше разпечатка за броени секунди. Момичето отново се обади.