Джей Ръсел - Небесни псета

— Чакай! Извинявай! Чакай де!

— Какво да чакам?

Джон Дългуча ме хвана лекичко за лакътя и ме притегли да се върна в автомобила.

— Моля те! — каза ми.

Отскубнах се от ръката му, но все пак седнах отново до него. Сводникът обаче мълчеше и аз пак му се ядосах.

— Губя тук ценна телесна течност…

— Аз такова… Не ти казах цялата истина — изпелтечи Джон Дългуча.

— Да де. Това е много различно от лъжата.

— Не съм те лъгал — знаеше си той своето. — Казах ти, че Джени не проституира, и честен кръст, мислех, че е така. Не знаех, че ходи да се предлага. Сега, колкото и да ми е неприятно, трябва да се примиря, но тогава не знаех.

Гледаше ме право в очите, но аз пак не бях много сигурен дали да му вярвам. Поне изглеждаше искрен.

— Каза ми, че била девствена.

— Беше девствена!

— Мале!

— Мислех, че е девствена. Тя ми го каза и… сигурно ми се е искало да й вярвам. И аз не знам. Може би съм знаел, че ми хвърля прах в очите, но пак ми се е искало да й вярвам. Да имам нещо хубаво в живота. Не ти ли се е случвало и на теб? Не ти ли се е случвало да искаш да вярваш в нещо?

Преглътнах притеснено.

— За мен това беше много важно. Поне така си мислех. Но сигурно съм знаел, че не е чак толкова хубаво, колкото изглежда.

— В какъв смисъл?

— Ами това, че Джени искаше да става актриса. Казах ти вече. Уредих й няколко дребни ролички. Някои си бяха съвсем редовни, но други, нали разбираш…

— В порнофилми ли?

— Почти. Тя нямаше нищо против и на мен ми мина през ума, че сигурно не е чак такава вода ненапита на каквато се прави.

— Защо тогава ми я описа такава светица?

— Защото си мислех, че не го ли направя, няма да се заемеш със случая.

— Че кой съм аз да му се не види! Да не би да съм папа Пий? Можеше да наемеш всеки друг.

Джон Дългуча явно вече се притесняваше.

— Чух хубави неща за теб. Държах да се заемеш точно ти. Джоуи Буркана наистина те харесва, та реших, че мога да разчитам на теб. Доказа го и днес, когато не ме издаде.

— Господи! — възкликнах аз — пак се сетих за колекцията на Буркана. — Жалко, че не всички клиенти са предани като теб. Та в какви сцени се е снимала твоята? С деца? С животни? Кажи де!

— Е, не. Не е имало чак такива изгъзици. Снимаше се в най-обикновени сцени. С доста добри качества. Режисьори бяха все хора от киношколите. Твърдеше се, че другите актьори дори са завършили Университета на Южна Калифорния.

— Другите ли? Да не е участвала в сцени с групов секс?

— Всичко си беше законно. За пазари в чужбина. Покрай тези снимки тя дори си уреди да участва в нормални филми.

— Дрън-дрън!

— Честна дума. За някаква японска киностудия. „Небесно псе“. Снимат и реклами. Онези кретени, японците, си умират за бели жени, понеже техните са плоски като дъски.

Покрай тази реплика ми се отщя да продължавам разговора — известно време мълчахме. От главата ми вече не течеше кръв, затова пък ме болеше непоносимо. Носната кърпа на Джон Дългуча бе наквасена с кръв, но сърце не ми даваше да я метна върху скъпото килимче на пода, та я стисках в ръка. Джон Дългуча явно чакаше да кажа нещо.

— Закарай ме вкъщи — рекох му.

— Зарязваш ли ме?

— А ти какво очакваше, Дългуч? Тя е мъртва. Ченгетата ще ти покажат снимките.

— Разбери кой я е убил — отсече сводникът.

Въздъхнах тежко и поклатих глава.

— Твърдиш, че си я обичал, и сигурно е така. Не ми е работа да определям кой кого е баламосвал. А да ти призная, пет пари не давам. Като начало изобщо не исках да се захващам с този случай, а сега, откакто ченгетата ме взеха на мушка, трябва да съм превъртял, че да се занимавам с теб. А дори и да не бяха ченгетата, разследванията на убийства не са моята стихия. Колкото и да е тъжно, се занимавам само с дребни нещица. Не че се гордея кой знае колко, задето си знам ограничените възможности.

— Ще се справиш — каза той някак подразнено.

— Не искам, Джон. Толкова ли не разбираш? Не го ли проумяваш?

Сводникът се погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна очи към мен. Измери ме от темето чак до върховете на охлузените ми обувки. Пресегна се и отвори жабката. Извади бял плик и го пусна върху скута ми.

— Отвори го! — рече ми.

Начаса разбрах, че моментално трябва да сляза от колата и да се прибера по живо, по здраво вкъщи. Знаех като онази приятелка Пандора, че не бива да отварям плика и да поглеждам вътре.

Беше натъпкан със стотачки.

— Десет бона, мой човек — поясни Джон Дългуча. — Да се поопаричиш. Вземи ги. Ако не са достатъчно, ще ми кажеш, щом свършат.