Джей Ръсел - Небесни псета

— Толкова сломен, че да й свети маслото, щом я намери ли? — попита Роуан.

— А, не. Избийте си го от главата. Да ви кажа, плачеше като малко дете, задето му е била дузпата. Не си го представям да й посегне и да й причини това — посочих аз с брадичка снимката.

— Той изобщо не е наясно, Станли — отбеляза Холоуей и се ухили до уши.

Роуан кимна, също ми се усмихна и аз разбрах със сигурност, че това е началото на дълъг-предълъг ден.

— Не си наясно — повтори Роуан. — Нека ти кажа с какво съм наясно аз. Наясно съм, че момичето е изкормено като риба и е зарязано в един от най-тузарските квартали. Наясно съм, че на шефа вече са му звънели десетина богати данъкоплатци, платили луди пари, само и само да живеят в приличен квартал и да не намират в канавките си трупове. Наясно съм и че някакъв шибан скапаняк е хукнал да си търси курвето същия ден, когато са му видели сметката. Та същият този скапаняк сега е седнал да ми разправя, че момичето може би е било проститутка, но се инати като магаре на мост и отказва да съобщи кой го е наел да търси момичето. Пак същият смотаняк — това си ти, ако още не си разбрал и ти е трудно да следиш мисълта ми — настоява да съм му повярвал на едната гола дума, че в цялата тази история не е замесен неговият клиент, който също… как се изрази? Който също не бил светец. И знаеш си с какво още съм наясно?

— Аз също — излая Холоуей.

И двамата зачакаха да отговоря.

— С какво, лейтенант? — въздъхнах аз.

— Наясно съм, че сега ще дойдеш на малка разходка с нас. Освен ако не решиш да си по-сговорчив.

— Извинявайте — рекох най-чистосърдечно. — Но не мога.

— А, без тия! Можеш и още как! Виждам го пределно ясно в тези твои кристални топки — посочи Роуан с изпръхнал пръст към мен.

Халатът пак се беше разтворил и спаружените ми ташаци се люшкаха на воля. Пак се поприкрих с хавлиения плат, като се постарах да събера малкото останало ми достойнство.

Холоуей ме последва в спалнята и загледа как се обличам припряно. Не ми разреши да затворя вратата на банята, докато пикая, но поне благоволи да не влиза вътре. Зае се да разглежда снимките над тоалетката и подсвирна, когато ме видя съвсем младичък на лъскава фотография в рамка — стоях до Клинт Истууд, който бе примижал закачливо.

— Откъде е? — поинтересува се той, щом излязох от кенефа.

— Участвах в „Блъфът на Куган“ — обясних му аз. — Е, ролята ми беше микроскопична, затова пък почтена. Снимката ми е за спомен от режисьора.

— Дон Сийгъл, нали?

Погледнах го изненадан. Очевидно бе наясно и с режисьорите.

— Да. Голям симпатяга.

— Но го няма никакъв в екшъните. Виж, „Мадиган“ ми хареса.

„Божичко, откога дори ченгетата в Холивуд се вживяват в ролята на кинокритици!“, мина ми през ума.

— А чукал ли си знаменитости?

Погледнах го и се свъсих като буреносен облак.

— Какво, и това ли е поверителна информация?

Поклатих глава и се върнах в хола да си обуя обувките. Роуан не се бе помръднал, още седеше като препариран на канапето. Загледа как си завързвам връзките и се изправи едва когато станах и се вторачих в него. Последвах го навън, Холоуей подсигуряваше тила.

Роуан отиде право при вратата на шофьора, а Холоуей отвори задната врата на автомобила без регистрационен номер. Тъкмо наведох глава и понечих да се кача, когато той стовари месеста длан върху рамото ми.

— Ей! — подвикна Холоуей. — А оная, кльощавата, не си ли я чукал. Дето стана адвокатка.

— Сюзан Дей ли? — уточних аз.

Той закима възторжено. Въздъхнах и поклатих глава. Холоуей изсумтя разочаровано и ме натика на задната седалка.

— И сега нямам нищо против да й го начукам — рече ми той. — Падам си по тънките.

После потеглихме.

Роуан и Холоуей ми вадиха душата почти до вечерта. Задаваха ми дежурните въпроси, аз обаче не се давах и туйто. Усещах, че го правят, колкото да отбият номера. И аз не знам защо, може би думите на Сид Тайтелбаум все пак имаха някаква тежест за тях. Или пък разбираха, че само си пилеят времето. Роуан ми се видя по-умен от средното за ченге. Или може би бях станал симпатичен на Холоуей с онази снимка, на която съм заедно с Клинт. Можеш ли ги разбра тия ченгета и какво им се върти в главата? Най-неприятното бе, че не ме пускаха до тоалетната, кажи-речи, цял ден. Това им е тактика — ще се изненадате колко е действена — но който като мен си пада по чашката, с времето се научава и да стиска.

Преди да ме пуснат, Роуан отново се опита да ме притисне до стената със заканата да ми отнеме щатското разрешително, но и тук удари на камък дори повече, отколкото с кенефа. Ченгетата наистина могат да ти разкажат играта, ако се заядат и се запретнат не на шега да ти отнемат разрешителното, но бюрокрацията е толкова неуправляема, полицаите трябва да преодолеят толкова заседания и опровержения, че докато те лишат от правото да работиш като частен детектив, като нищо ще минат няколко месеца, че и години. Полицейското управление е в състояние да ускори малко процедурата, но аз не смятах, че заслужавам чак такова внимание, пък и Роуан надали си умираше от желание да задейства цялата тази машина и да използва връзките си заради такава дребна риба като мен. Виж, можеше да ми отнеме временно разрешителното за носене на оръжие, това си беше територия изцяло на полицейското управление, само дето ченгетата отказват да издават такива разрешителни за Лос Анджелис и той нямаше как да ми го отнеме. Подобна политика ни най-малко не пречи на половината население на града да си се разхожда въоръжено до зъби, но инак върши работа по време на избори.