Джей Ръсел - Небесни псета

— Ще ти кажа аз на теб какво правя. Заради теб цял ден съм седял на металния стол в помещението за разпити и последното, от което имам нужда, е тъпата ти музика. Само това оставаше, да ме стегне и глава!

— Плащам ти! — отбеляза Джон Дългуча.

— И да ми плащаш, не е достатъчно за тези идиотщини. Не е достатъчно за гадните ти лъжи.

— Какви лъжи бе, човек?

— А, без тия! Драйфа ми се от твоите измишльотини. От всичките захаросани „Обичам я“, „Тя е моята надежда“, дето ми ги пробута завчера. Да не би над главата ми с огромни неонови букви да пише „смотаняк“? Я ми кажи, господин Шибан Сводников: сам ли й свети маслото или прати други! Що не си го натикаш отзад?

Джон Дългуча удари спирачките толкова рязко, че още преди предпазният колан да ме е дръпнал назад към седалката, си фраснах с все сила главата в предното стъкло. Отзад започнаха да натискат клаксоните, но колкото и да е невероятно, не ни удариха. Пипнах се по челото — по пръстите ми остана кръв.

— И аз съм един загубеняк! — казах.

— Не е лъжа! — съгласи се Джон Дългуча. Сграбчи ме отпред за ризата и ме дръпна към себе си. — Избий си го от главата, че съм я убил аз. Чу ли!

Вкопчих се в китката му, но той не охлаби хватката. Впих с все сила нокти в кожата му и накрая Джон изпищя и ме пусна. В очите ми се стичаше кръв, не смогвах да я изтривам. Джон изсумтя отвратено, после извади от джоба си копринена носна кърпа и ми я връчи. Притиснах я, свъсен от болката, до челото си, а Джон най-сетне реагира на оглушителните клаксони зад нас и отби встрани.

— Значи не си я убил ти — казах по едно време и обърнах кърпата откъм другата страна.

— Разбира се, че не.

— И какво? Значи е паднала сама в някоя месомелачка, така ли?

Джон Дългуча не отговори. Кръвта вече не течеше толкова силно, макар и да подозирах, че един-два шева ще ми дойдат добре. Извърнах очи към сводника и видях, че той гледа невиждащо през страничното стъкло.

— Кажи де! — подканих аз.

— Толкова ужасно ли е било? — попита той.

— Майната ти — изругах. — Не си ли я видял?

Той поклати глава.

— Не мога да поискам трупа. Ще предизвикам подозрения.

— Така си е! — съгласих се аз. — Само това ти липсваше.

— Разкажи ми! — примоли се Джон Дългуча.

Отпуснах глава върху облегалката, все така притиснал наквасената с кръв носна кърпа към челото си. Видях от вътрешната страна на предното стъкло мъничък червен въпросителен знак.

— Моля те! — настоя сводникът.

Пак го погледнах и видях, че се е втренчил в пода. Беше стиснал волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му се белееха. Чак такъв ли актьор беше да му се не види!

— Направили са я на пихтия — поясних, без да свалям съсредоточен поглед от него. — Видях само снимката, но наистина гледката беше ужасна. Да си речеш, че някой я е изкормил с мистрия. Хвърлили са каквото е останало от нея в канавката.

Джон Дългуча затвори очи, но инак не се помръдна. Издиша шумно през носа. Стисна още по-силно волана, ръцете му се разтрепериха.

— Не е за вярване, но не са докоснали лицето — рекох и отново съжалих за думите си, от които ми стана неудобно.

Джон Дългуча продължи да седи със затворени очи, без да се помръдва. Не знаех какво да кажа. Някаква мексиканка дойде при колата и пъхна през прозореца пакетче фъстъци, но аз й махнах с окървавената носна кърпа да се разкара. Тя побърза да си тръгне.

— Не си я очистил ти — вметнах, приел неизбежното.

Не беше въпрос, но въпреки това Джон Дългуча поклати глава. Когато отвори очи, видях, че са пълни със сълзи.

— Сега я втасахме! — възкликнах аз. — Какво да се прави, такъв ми е късметът: трябва да утешавам вкиснат сводник.

И този път моментално съжалих за думите си, но Джон Дългуча сякаш изобщо не им обърна внимание.

— Трябва да ми помогнеш! — рече ми.

Въздъхнах.

— Слушай, Джон. Може би не си я убил ти. Може би дори не си знаел. Нямам представа. Знам обаче, че ме взе за бяла сова и ме излъга!

— Моля! — възкликна той и в очите му проблесна гняв. — Какво съм те излъгал?

— Я не ме баламосвай — почти прихнах аз. — Каза ми, че не е проститутка. Знаеш, че това си е опашата лъжа. Занимавах се със случая някакъв си половин ден, но той ми беше предостатъчен, за да науча, че е правела минети на съдържателя на някаква закусвалня колкото да се нахрани на аванта.

— Ах, задник такъв! — изкрещя Джон Дългуча и пак ме сграбчи за ризата.

Замахнах с лява ръка, фраснах го под носа и той бързичко ме пусна.

— Шибан маниак! — рекох му и понечих да сляза от колата.